— Също като фарисеите! И те не могли да понесат срама на Мария, че ще ражда дете. Тя също е била възпитавана в строга благочестивост. Вие двамата сте лицемери.
Сега тя видя лицето на баща и да се променя: наблюдаваше как то се зачерви и за момент той не беше в състояние да говори, зашеметен, очевидно, от обвиненията и дързостта на това дете, за каквато я мислеше — поне до преди малко и тя продължи:
— Отдавна си мисля, но сега ще го кажа: всичко това е едно шоу; прозорец от рисувано стъкло в църквата; всичко е за пред хората. Това е шоу. Погледнете се вие двамата! — Тя ги посочи с ръка. — Били ли сте някога щастливи заедно? Радвах се, че ходех на училище, само защото не бях в тази къща.
Сега баща й каза през стиснати зъби:
— Знаеш ли какво си направила, момиче?
Гласът му беше тънък и звучеше ужасно категоричен:
— Ти се отдели от мен.
Анет стоеше и го гледаше, очите й премигваха, а в гърлото и беше заседнала буца. Мислеше си, че всичко тук ще мине без разриви, но сълзите започнаха да се стичат по бузите й и тя извика:
— Снощи прибраха майката на Дон в лудницата, не само защото ме завари гола пред мъжа ми, но и защото също като вас двамата е маниачка на тема религия и не може да бъде истински родител. И не се тревожете, че ме отлъчвате от семейството.
Дори ако дяволът се беше превъплътил в нея, нямаше да я гледат с такъв ужас и неодобрение и на Анет и се стори, че тялото на баща й се издуваше и видът му беше толкова страшен, че тя почувства как трябва веднага да се махне от къщата.
Обърна се, излезе от стаята и тръгна по коридора, където Сара я чакаше близо до пътната врата. Щом я видя, тя възкликна:
— О, мис! О! О, мис! Не го преживявайте! Всичко ще се оправи. Само не се предавайте! Ние сме с вас.
Анет не можа да отговори нищо. На бегом прекоси пътя към колата, но веднъж влязла вътре, тя не можеше да си позволи да тръгне без да е преминал пристъпа на плач и когато избърса очите и лицето си, направи завой и потегли надалеч от къщата на детството си, като много добре знаеше, че независимо дали ще останат или ще заминат, родителите й никога повече няма да я познават.
5
Наближаваше краят на март. Слънцето грееше ярко и за разлика от други години месецът не беше ветровит. Беше събота, ден за свиждане в болницата за душевно болни Каунти. Даниъл, Фло и Харви стояха в коридора, а около тях се движеха пациенти и техни близки. Навън паркът беше осеян с хора, които се разхождаха между алеите с цветя. Даниъл погледна през отворената врата и мрачно промълви:
— Ако и вътре е толкова хубаво, колкото навън, ще бъде добре.
— Защо според теб трябва да чакаме? — попита Фло.
— Предполагам, че се досещаш, както и аз. Някой току-що й е съобщил моето име и тя е получила пристъп.
— Последният път, когато дойдохме тук, изглеждаше доста добре.
Даниъл погледна Харви.
— Да — каза той. — Без да се засягаш, но тя дори изтърпя твоето присъствие, докато аз все още съм трън в очите й и явно винаги ще бъде така. Така че, не виждам някаква възможност за подобрение, освен ако се освободя от нея по някакъв начин.
— Не говори така, Даниъл — рязко каза Фло. — Както и да е, останах с впечатлението, че се отнасят много добре с пациентите.
— Така мислиш, Фло, защото си идвала тук само два пъти. Ако не си съвсем наред, когато те приемат тук, то когато излизаш няма начин да си мръднал окончателно; сигурен съм, че тези неща си ги предават един на друг. Мразя го това място.
Даниъл бързо се обърна към една сестра, която се приближаваше и с широка усмивка му каза:
— Старшата сестра иска да говори с вас, мистър Коулсън. — Тя се усмихна на Харви и Фло и се отдалечи. Даниъл я последва през един каменен коридор до офиса, там зад едно бюро беше седнала сравнително млада жена. От едната й страна седеше мъж на средна възраст.
Мъжът стана и протегна ръка на Даниъл:
— Как сте, господин, Коулсън?
— Благодаря, добре, докторе — отговори Даниъл и наклони главата си към старшата сестра.
Той седна и зачака един от двамата да започне да говори. Първи започна докторът:
— Съвсем естествено е да ви интересува състоянието на жена ви. През изминалите две или три седмици… три седмици ли минаха от последното ви посещение? — Той погледна към старшата сестра. — Така ли е?
Сестрата погледна в дневника и каза:
— Да, да, мистър Коулсън е идвал за последен път преди три седмици.
Даниъл си помисли, че го упрекват за нередовните му посещения и каза:
— Аз самият бях малко болен; някакъв грип.
— О, — докторът го заплаши с пръст — ни най-малко не ви критикуваме, че не сте идвали, но сестрата мисли, че вие също сте една от причините за развитието на нейното състояние…