Той замълча и Даниъл запита:
— И какво е то?
— Ами, — сега старшата сестра поде разговора — мисля, че то се дължи на вас; спомняте си какво се случи последния път, когато ви видя. Всеки път щом се спомене вашето име и името на сина ви, тя изпада в това състояние. Като че ли единствените хора, с които се държи нормално, са сестра й и нейния приятел.
Докторът кимна в знак на съгласие и каза:
— Странно, нали? Мислехме, че в това състояние тя ще бъде против всички мъже, но изглежда, че не е така, защото и двата пъти, когато той беше тук, тя го поздрави съвсем нормално и се държа естествено. Иначе подобрението й се изразява в това, че вече не получава пристъпи; в интерес на истината учудващо добре се поддава на лечението. Така че според нас, мистър Коулсън, по-добре ще бъде, ако известно време тя не ви вижда, а сестра й ако има възможност, може да идва по-често. До миналия път, когато дойдохте, се надявахме, че скоро ще се възстанови и ще се върне в къщи, поне за един ден или за уикенда. Страхувам се, че това е невъзможно. Съжалявам.
— О, разбирам ви; не се притеснявайте. Но искам да ми кажете нещо: щом споменаването на семейството и отношението й към мен я карат да реагира така, до кога, според вас ще продължи това?
— О, трудно е да се определи в такива случаи — отговори докторът. — Това отнема доста време. Надяваме се, че тя ще реагира на електролечението, което евентуално би намалило ако не съвсем да заличи враждебността й към вас.
Даниъл не каза нищо, но си помисли: само смъртта би заличила омразата й към него. Той се изправи и каза:
— По-добре тогава да не идвам изобщо.
— Засега, да. — Докторът се приближи към него. — Но както ви казах, ако сестра й би могла да идва по-често, това сигурно ще е от полза.
— Тя живее в Лондон. Би било невъзможно да идва всяка седмица.
— Ами колкото е възможно по-често.
— Ще я помоля. Благодаря ви. — Той кимна първо на единия, после на другия и излезе.
Във фоайето Фло беше застанала до прозореца и наблюдаваше Харви, който разговаряше с една пациентка. Когато Даниъл се приближи, тя се обърна и каза:
— Тъжна работа. Тя говореше, онази жена ей там, съвсем нормално, все едно, че аз говоря или пък ти; после го попита дали иска да излязат и да разгледат градината.
В момента Даниъл не беше настроен да бъде съпричастен към чувствата на другите и рязко каза:
— Не искат да идвам повече, но ти можеш да идваш възможно най-често. Какво ще кажеш?
Фло помълча малко, после сви рамене и каза:
— Да, добре. Сигурно няма да е възможна всяка седмица, но ще се опитаме. Ще направя всичко, за да и помогна. Сега може ли да отида при нея?
— Мисля, че да.
Тя тръгваше, но спря и каза:
— Не би трябвало да се изненадваш, че не иска да те вижда.
— Не се изненадвам. Не знам защо дойдох.
— Мисля, че от чувство за дълг.
— Сигурно, но сега вече бремето пада върху теб.
— О, не разсъждавай така. Добре, ще поговорим друг път за това.
Когато тя замина той погледна през прозореца и видя Харви да се разхожда с жената; след малко излезе и се присъедини към тях.
— А, ето те и теб. — Харви не го попита защо не е при Уинифред, а каза: — Това е мисис Дийбър.
Въпросната жена, прехвърлила шейсетте, се наклони към Харви и като се усмихна широко, каза:
— Не го произнесохте правилно. Името ми е Дебър. Не като Де в Дебрет.
— Съжалявам. — Харви се обърна към Даниъл и каза:
— Мисис Дебър е писателка. Написала е книга, озаглавена — той спря и погледна към жената, която със същата широка усмивка каза любезно:
— Обноските и моралът през викторианската епоха.
Даниъл поклати глава и каза:
— Това е интересно.
— Човек прави това, което може. Доста ми помогна мистър Дизраели.
Даниъл и Харви размениха погледи. Нищо не казаха, но продължиха да гледат жената. Тя се обърна и като удостои Харви с цялото си внимание, каза:
— Благодаря за компанията. Рядко на човек му се отдава възможността да се срещне и поговори с необразовани, но въпреки всичко беше доста полезно, дори поучително. А сега, моля да ме извините, очаквам мистър Макмилън на чай. Приятен ден, господа.
И двамата промърмориха нещо, което никой не чу и я наблюдаваха как върви или по-скоро припка между цветята по пътя към главния вход. Чак когато тя се скри от очите им те се спогледаха и Харви беше този, който се разсмя:
— Трябваше… трябваше да се досетя. Но тя говореше съвсем нормално.
— Господ да й е на помощ!
— О, не мисля, че трябва да я съжаляваш. Ако това може да се анализира, мисля, че тя е по-щастлива в нейния свят, отколкото ние в нашия. Нали и видя лицето; съвсем ведро. И — сега гласът му прозвуча малко тъжно — трябва да е била доста красива навремето. Но това последното, което каза — той се засмя — „необразовани“. Предполагам, че повечето от тях мислят така.