— Не ги съжалявай тези хора! Чакай да ти разкажа какво ни се случи на нас с Даниъл. — И той започна да й разказва за мисис Дебър.
Но не успя да я разсмее. Вместо това, тя рече:
— Господ да й помага. Господ да им помага на всички.
Току-що се бяха навечеряли. Докато се хранеха, разговорът на масата беше малко превзет. Даниъл погледна Анет и каза:
— Добре ли си, скъпа? Малко си поотслабнала.
— Да, да, добре съм, татко.
— Изморена е — намеси се Джо. — Цял ден е на крак. Защо сестрите настояват в събота и неделя да са свободни? Разбира се, че е така. — Той затвори очи и подпря главата си върху ръката. — Ама че глупав въпрос! Та нали всички сме под ръка през почивните дни. — И като погледна Анет през масата, каза: — Знаеш ли, ако ни оставиш сами, можем да се оправим. Като казвам това имам предвид и Стивън.
Тя се усмихна и каза:
— Мисля, че и двамата имате нужда от контрол.
— Учудващо е как това момче се промени — каза Фло. — Тя гледаше Даниъл и още веднъж повтори: — Наистина се е променил. Ние не сме с него непрекъснато и можем да преценим, нали Харви?
— Да, наистина: той вече не е дете или по-точно не се държи по детски.
— Тук си прав — кимна му Джо. — Мен ме учудва това, че вече седмици наред леглото му е сухо. Може да се каже, че това е откакто — той спря, защото не беше сигурен дали трябва да продължи с „откакто мама замина“, затова предпочете „откакто започнахме да се грижим за Дон“.
— Той обича да е при Дон — намеси се Анет — и сестрата се държи чудесно с него. Нарича го отговорник и той сияе. А и на Дон му е приятно да бъде при него. Представете си само, че преди няколко седмици не можехме да ги оставим толкова дълго време. Колко стана часът? — Тя се обърна и погледна часовника. — Повече от половин час, което значи, че трябва да отивам да си изпълня задълженията. — После тихо добави: — Всъщност не са задължения.
— Задължения или не, стой си на мястото и си почивай. Сега аз отивам, така че прави това, което ти казвам. — Джо размаха пръст заканително и повтори: Прави това, което ти казвам. — После се обърна към Фло: — А ти се погрижи тя да го изпълни.
Заедно с него се разсмя и Харви.
Джо напусна стаята сред всеобщия смях, който в основата си представляваше опит да се установи нормална атмосфера, а щом влезе в стаята на Дон, бе посрещнат с още по-силен смях, придружен с хълцанията на Стивън, който извика:
— Разказвах на Дон за оня път, когато дойде мисис Озбърн, спомняш ли си, Джо? Спомняш ли си? Аз и казах, че може да си пие чая от чинийката, ако иска, и да духа щом е горещ.
Той отново започна да се смее, Дон също, а Джо каза:
— О, да, спомням си този ден. На теб ти се изкривиха задните части, нали?
Докато говореше, гледаше на Стивън по съвсем различен начин от досега, не като дете или момче, а както го беше възприел Харви. Той наистина, като че ли беше пораснал малко. И наистина, че не беше си намокрял леглото. Сега си мислеше и това, че от няколко месеца не беше получавал пристъпи. Можеше и да помага да вдигат Дон както него или баща му, помагаше при обръщането и то съвсем внимателно.
Джо погледна подноса на масичката встрани и каза:
— Ама ти не си го накарал да си изяде вечерята, а?
— Не бях гладен. — Дон протегна ръка към Стивън и попита: — Спомняш ли си оная игра, която играехме?
— „Бълхите“ ли, Дон?
— Не, не; онази с лодките, на квадратите. Горе е в стаята ти. Ще можеш ли да я донесеш? Много ми се иска да изиграем една игра.
— О, да, да, Дон. Сега отивам. Ей сега. — Тъкмо щеше да се втурне навън, когато се обърна, погледна Джо и го попита: — Да отида ли?
— Добре, добре. Върви и я донеси!
Двамата останаха сами, Дон с помощта на лактите си се подпря на възглавницата и каза:
— Искам… искам да си поговорим с теб преди да е дошла Анет. Никога не можем да останем сами, нали? Отдавна искам… да ти кажа нещо, Джо. Моля те, седни и ме изслушай!
Джо придърпа един стол близо до горния край на леглото, погледна с обич пребледнялото лице и каза:
— Хайде!
— То е… то е за Анет.
— Какво за нея? Тя е добре, справя се добре. Няма и да мине дълго време, когато ще видиш твоето…
Дон сложи ръката си върху неговата и силно я притисна:
— Няма да се наложи да мине толкова дълго време.
— О, ти пък сега! — Джо рязко издърпа ръката си. — Стига глупости! Не ме разбирай погрешно! Откакто си в къщи, си много добре.
Дон отмести главата си встрани и бавно каза:
— Моля те, Джо! Ако… ако на теб не мога да кажа истината, на кого друг? Много добре знаеш, както и аз, че времето ми изтича. — Той потупа завивката на мястото на корема си, преди да продължи: — Мислеха да ме приберат отново с това. Но ако го направят, това ще ускори края според тях. Затова не го правят. Не че се съмнявам, а знам. И дишането ми… се влошава. Да, да. — Той отново погледна към Джо. — Моля те, Джо! Тя ще дойде… всеки момент, а това, което искам да ти кажа, се отнася за нея. Изслушай ме без да казваш нищо преди да съм свършил. Независимо какво мислиш… няма да казваш нищо. Искам да ти кажа само това. Твое право беше да се ожениш за Анет… Моля те! — Пръстите му се свиха в юмрук и когато Джо се канеше да го прекъсне, той продължи: — Ако татко не беше нагласил нещата и не ме беше насърчил само защото… защото мислеше, че това е най-добрия начин да ме отърве от… лапите на мама, тя щеше да продължи да ти се възхищава. Знаеш, че винаги те е харесвала… още като ученичка. Но дори и когато… когато тръгна с мен, в началото се страхувах, че е нещо временно и после отново ще се обърне към теб. Обичах те, Джо, но обичах и нея. Затова аз… — Той спря, за да си поеме въздух, задъха се за момент и после почти на един дъх каза: — Исках на всяка цена да се уверя, че ще бъде моя. Аз бях този, който… направи първата крачка, не тя. И… веднъж след като това стана, продължи и нататък. После това не ми беше достатъчно. Можехме да продължаваме така без резултат, но… аз реших, че трябва да има резултат; поне се надявах, че това ще реши въпроса. Така и стана. Но после се изплаших, и двамата се изплашихме, много се изплашихме. Ето защо настоявах да се ускори сватбата…