— Достатъчно. Достатъчно. Знам всичко.
— Така ли?
— Да, знам: татко трябваше да бъде с теб през цялото време, когато беше навън, но той ви оставяше двамата и вие отивахте направо в къщата.
— Откъде знаеш?
— Отчасти по интуиция, но веднъж случайно отидох там с плановете. Нали си спомняш, че Анет искаше кухнята да се разшири, и преди да завия по пътя, видях колата отвън. А същата тази вечер вие двамата с татко говорехте така, като че ли през цялото време сте били заедно. Така че, за какво се притесняваш? Кажи ми нещо, което не знам.
— Добре, ще ти кажа. Когато… когато няма да ме има, искам… искам да се грижиш за Анет и детето, да направиш това, което винаги си искал: да се ожениш за нея.
Джо бавно се изправи и сега гласът му беше твърд.
— Ти си жив, Дон. И още дълго време ще си жив. Това, което не си взел предвид е, че Анет ме има за свой брат, по-голям брат. Тя те обича и винаги ще те обича.
— Седни, Джо, моля те. Това за… любовта и смъртта, напоследък много често си мисля за тях. Да, Анет ме обичаше през тази година, когато бяхме заедно. Смешно е, но когато онзи път се скарахме с майка, я нарекох „Годината на девствениците“; да, ние и двамата бяхме девствени. Но любовта си остава любов дори това да не е вече така. Анет още… още ме обича, но по… различен начин. Тя ме обслужва като медицинска сестра, прави ми компания, дори се държи майчински, което е много странно, докато чака сама да стане майка. И защото… защото очаква това, мисля, че някак си се отдалечи. Струва ми се, че ако катастрофата не се беше случила, щях да се науча да го разбирам това… защото тя носеше детето и в известен смисъл порасна, стана самоуверена, заета с това, което расте в нея. Всички… жени би трябвало да усещат това. И знаеш ли, като лежа тук си мисля, че любовта вече не е същата, когато жената има дете… защото… защото то живее в нея и мъжът е загубил част от нея. Много странно. — Той се усмихна тъжно. — Дори мога да разбера майка ми, въпреки че, о, господи, не искам да я виждам никога повече, Джо. — Той се обърна и потърси ръката на Джо. — Това може и да звучи у… ужасно, но аз се ужасявам от мисълта, че някога тя отново може да се върне тук.
— Мисля, че не трябва да се тревожиш за това. От думите на татко, които Фло потвърди, мисълта, че тя отново може да го види, окончателно ще я накара да полудее.
— Добре, но след лечението, тя може да го преодолее. Аз се надявам, че до тогава ще умра.
— Ти няма да умреш, Дон. Ще престанеш ли с това?
— Не, Джо, няма, защото, нека да ти кажа, аз… аз не се страхувам от смъртта. Преди няколко месеца да, но вече не. Тези, които са здрави и силни… всички хора като теб, те се страхуват от смъртта. Но когато загубиш тялото си и единственото нещо, което ти остава е съзнанието, започваш да виждаш нещата в перспектива. Единственото нещо… за което искам да живея е да видя детето си. А после ще мога да си замина, защото — гласът му внезапно секна — изпитвам болка, Джо, ужасна болка. Хапчетата не я премахват изцяло. Инжекциите помагат, но не искам прекалено много от тях.
Джо не беше в състояние да говори и изпита облекчение, когато вратата се отвори, за да влезе Стивън, който носеше тясна дървена кутия и каза:
— Едва я намерих. Беше отгоре върху шкафа. Спомняш ли си, Маги я сложи там, защото вдигахме много шум, когато играехме.
— Не заради това я сложи там — каза Джо, — а защото ти не играеше честно.
— Не е вярно, Джо. Нали Дон?
— Да, Стивън, ти никога не си лъгал.
— Джо, нали се шегуваш?
— Да, шегувам се.
Джо разроши главата, която беше на една височина с неговата и с малко по-тих глас каза:
— Мисля, че тази вечер няма да играя с Дон; малко е изморен.
— Изморен ли си, Дон?
— Да, малко, Стивън. Ще играем утре. А — той погледна към вратата — шефът идва и няма да ни разреши да играем върху чистите завивки.
— Какво за завивките?
— Аз… аз донесох играта.
— О, тази раздрънканата ли?
— Така, сега — Джо кимна на Стивън. — Обзалагам се, че няма да издържиш дълго.
— Ама че си. — Стивън побутна Джо в гърдите и каза: — Искаш да загазя, нали?
— Да, ако можеше, но много е трудно да те хване човек.
Той видя как едрото тяло се извива като това на малко момче.
— О, Джо, нали ме дразниш само? Нали е на майтап?
— Не бих могъл да си правя майтап с теб.
Стивън се засмя. Дон също се смееше и каза:
— Хайде, излизайте и двамата. Не мога да остана една минута насаме с жена си; винаги един от вас е тук. Добре, добре. — Той посочи Стивън с пръст: — Ще играем утре.
— Хайде, момче. — Джо изведе Стивън от стаята и Анет, сядайки на стола, който Джо беше освободил, каза на Дон:
— Мислиш ли, че Стивън се е променил; искам да кажа към оправяне?
— Мисля, че да. Мислех, че така ми се струва само, но след като го казваш, да. — Той я погледна и замълча малко преди да я попита: — А ти как се чувстваш? Кажи ми; не ме отговаряй с една дума.
— Ако искаш да знаеш истината, скъпи, не знам как точно се чувствам, никога досега не съм била в такова състояние. — Тя леко щипна носа му. — Предполагам, че е естествено да се чувствам… добре… — Намръщи се и продължи. — Понякога си мисля, че той или тя може да се появи още утре. Но има толкова много седмици до тогава.
— Чувстваш ли се зле? Искам да кажа, просто…
— Не, не се чувствам зле. И престани да се тревожиш. Така, дай да ти сложа калъфката.
Надигна се от стола, сама си зададе въпроса: „Зле ли ми е?“ И отговорът беше: „Да, по-скоро се чувствам необичайно; толкова необичайно, че ще трябва да отида на преглед в понеделник.“