— Едва я намерих. Беше отгоре върху шкафа. Спомняш ли си, Маги я сложи там, защото вдигахме много шум, когато играехме.
— Не заради това я сложи там — каза Джо, — а защото ти не играеше честно.
— Не е вярно, Джо. Нали Дон?
— Да, Стивън, ти никога не си лъгал.
— Джо, нали се шегуваш?
— Да, шегувам се.
Джо разроши главата, която беше на една височина с неговата и с малко по-тих глас каза:
— Мисля, че тази вечер няма да играя с Дон; малко е изморен.
— Изморен ли си, Дон?
— Да, малко, Стивън. Ще играем утре. А — той погледна към вратата — шефът идва и няма да ни разреши да играем върху чистите завивки.
— Какво за завивките?
— Аз… аз донесох играта.
— О, тази раздрънканата ли?
— Така, сега — Джо кимна на Стивън. — Обзалагам се, че няма да издържиш дълго.
— Ама че си. — Стивън побутна Джо в гърдите и каза: — Искаш да загазя, нали?
— Да, ако можеше, но много е трудно да те хване човек.
Той видя как едрото тяло се извива като това на малко момче.
— О, Джо, нали ме дразниш само? Нали е на майтап?
— Не бих могъл да си правя майтап с теб.
Стивън се засмя. Дон също се смееше и каза:
— Хайде, излизайте и двамата. Не мога да остана една минута насаме с жена си; винаги един от вас е тук. Добре, добре. — Той посочи Стивън с пръст: — Ще играем утре.
— Хайде, момче. — Джо изведе Стивън от стаята и Анет, сядайки на стола, който Джо беше освободил, каза на Дон:
— Мислиш ли, че Стивън се е променил; искам да кажа към оправяне?
— Мисля, че да. Мислех, че така ми се струва само, но след като го казваш, да. — Той я погледна и замълча малко преди да я попита: — А ти как се чувстваш? Кажи ми; не ме отговаряй с една дума.
— Ако искаш да знаеш истината, скъпи, не знам как точно се чувствам, никога досега не съм била в такова състояние. — Тя леко щипна носа му. — Предполагам, че е естествено да се чувствам… добре… — Намръщи се и продължи. — Понякога си мисля, че той или тя може да се появи още утре. Но има толкова много седмици до тогава.
— Чувстваш ли се зле? Искам да кажа, просто…
— Не, не се чувствам зле. И престани да се тревожиш. Така, дай да ти сложа калъфката.
Надигна се от стола, сама си зададе въпроса: „Зле ли ми е?“ И отговорът беше: „Да, по-скоро се чувствам необичайно; толкова необичайно, че ще трябва да отида на преглед в понеделник.“
6
Беше последната седмица на март 1961 година. Едни казваха, че им намирисва на сняг, други се противопоставяха с „Не ставай смешен“; цялата работа беше там, че имаше две ужасно мразовити нощи.
Минаваше седем и къщата беше притихнала, когато се звънна на външната врата. Маги случайно минаваше през коридора и отваряйки вратата, каза:
— О, добър вечер, Отче.
— Добър вечер, Маги. Ама че студ! Изобщо няма да се изненадам ако завали сняг; изобщо.
— За кой ли път го чувам това днес. Задава се април, нарцисите се показаха. По-добре ли сте, Отче? Чух, че сте били зле.
Маги му помогна да си съблече палтото.
— Нали си чувала да казват: „Пускам лот“. Казват, че първоначално това бил някакъв уред за измерване; не им вярвай. За мен това значи „кръшкам от работа“. Всички се изметоха през последните две седмици и аз се радвам на спокойствие.
Той се изкашля дълбоко и раздиращо а Маги му кимна и каза:
— Да, да, вярвам ви, Отче. При тия звуци не мога да не повярвам. — Тя се засмя, взе палтото му и го метна върху облегалката на стола. — Другото, в което вярвам е, че вие сте много странен човек, Отче.
— Да, Маги, така е. И всеки, който би казал нещо друго, за мен е лъжец. Няма по-странен човек от мен. Къде са останалите?
— Пръснаха се наоколо, Отче.
— Добре, предполагам, че ще ги намеря. — Той щеше да тръгва, но се обърна и попита: — Ще ми отделиш ли една минута, Маги?
Когато тя го погледна въпросително и тръгна към него, той каза:
— Великите пости са към своя край и трябва или да се откажем от нещо скъпо или да направим нещо такова. И знаеш ли, Маги, има нещо, което цял живот съм мечтал да направя и то е да се покръстя. Нито веднъж през цялата си кариера не съм се покръствал. Не ти ли се иска да доставиш удоволствие на един стар човек и да прескочиш стената.
Тя се разсмя и каза:
— С вас съм, Отче. Вие сте единственият човек, който е в състояние да ме накара да направя това; но никога няма да го направя, дори и заради всичкия чай на Китай.
— Упорита жена си, Маги. Винаги съм го знаел. — Усмивката му опроверга това, което беше казал. После той се наведе към нея и й прошепна: — Когато извадиш бутилката, донеси малко гореща вода и захар, а?
Тя също се смееше.
— Значи гореща вода и захар. Това било значи.