— А супата каква е?
— Викисоаз.
— О, така ли? С това човек може да си придаде важност.
— Или коктейл от скариди.
— О, Бети Бродбент умира за тях.
Той постоя малко, като наблюдаваше ръцете на Маги да довършват салатата и после каза:
— Изпратих Стивън направо горе. Разбрах, че не е бил много добре през деня. Ще се погрижиш ли да хапне нещичко?
Маги Доърти го погледна в очите, после отново погледна плодовата салата, преди да каже:
— Един господ знае защо настояваш да се показва; непознатите му причиняват страдание. Как може да постъпваш така?
— Маги, преживяхме това; за негово добро го правим.
След като завърши украсата на плодовата салата, тя взе една суха кърпа от масата и докато избърсваше ръцете си с нея, той прошепна:
— За бога! Не се нахвърляй отгоре ми, Маги, защото днес беше един отвратителен ден; преди малко напуснах сражението със замаяна глава.
Тя отново го погледна, но този път погледът й беше топъл и тя каза:
— Ти си знаеш по-добре.
После се обърна и извика една млада жена, която току-що беше влязла в кухнята.
— Пеги! Приготви подноса на господин Стивън и го занеси горе. Ти знаеш какво обича той.
После добави:
— Всичко наред ли е на масата?
Пеги Дейниш отговори:
— Да, мис Доърти. Лили току-що подреди централната част; изглежда чудесно.
Като чу това, Маги рече:
— По-добре да отида и да проверя наистина ли е така.
Усмихна се на младата жена, после свали бялата престилка, приглади косата си назад и излезе от стаята. Даниъл я последва. Веднъж излезли в коридора, двамата се спряха и той каза, гледайки я в лицето — нито грозно, нито красиво, но с меко, топло излъчване:
— Съжалявам, Маги, от цялото си сърце съжалявам.
— Не ставай глупав. Отдавна чакам този момент и не се срамувам да го кажа.
— О, Маги, изминаха двайсет години, а аз се държа с теб като баща.
— Хм! Никога не съм гледала на теб като на баща, Дан. Колко странно — на лицето й се появи топла усмивка — да те наричам Дан.
— Ще напускаш ли?
— Не.
Тя свали поглед от него и погледна към коридора. След това каза:
— Мислила съм за това, но разбрах, че не мога да го направя. Трябва да внимавам какво говоря и какво върша, нали? А това ще бъде трудно, защото винаги, когато тя се държи с мен високомерно, съм искала да се нахвърля отгоре й и да се махна. В началото не можех да разбера какво ме задържаше тук — тя отново го гледаше — а когато разбрах, знаех, че нищо не може да ме мръдне оттук. Но никога не съм и помисляла, че ще продължи двайсет години. Преди си мислех, че е само заради Стивън, защото беше толкова безпомощен и се нуждаеше от обич и все още има нужда — тя кимна към него — повече от всеки друг.
— Не си права, Маги.
Тя рязко се обърна, той я хвана за ръката и тъкмо се канеше да каже: „Не се притеснявай; това няма да се повтори“, когато тя гледайки го право в очите го изпревари:
— Както отдавна знаеш, почивния си ден прекарвам при братовчедката ми Хелън. Запомни, Боуик Роуд, 42.
Тя леко отмести глава и после тръгна, а той остана на същото място с прехапана долна устна.
2
Вечерята беше приключила. Гостите се изказаха ласкаво за менюто и поздравиха Уинифред за доброто представяне, като още веднъж й припомниха, че е извадила голям късмет с такава готвачка като Маги Доърти.
Както обикновено, дамите оставиха мъжете да изпушат пурите си с портвайн в трапезарията и се оттеглиха в салона за гости. Уинифред беше въвела тази традиция, когато те дойдоха в голямата къща за първи път и в началото това подражание на стар обичай накара Даниъл да се разсмее, но само в началото.
Анет Алисън седеше на един стол с права облегалка до голямото пиано и погледът й се местеше от майка й на бъдещата й свекърва, после от Мадж Престън на Вети Баубънт и без да иска подреди мислите си в молитва: „Мили боже! Не позволявай да заприличам на нито една от тях!“ Тя не се упрекна за това, което си помисли, нито пък си каза, че следващия път, когато анализира мислите си, ще трябва да се разкайва за липсата на великодушие към останалите и най-вече за това, че не иска да прилича дори на майка си. И би трябвало да го направи, защото беше получила образованието си в манастир и от петгодишна беше в ръцете на монахини. Ето защо подобни мисли би трябвало да звучат като проклятие за нея.
Мислите й се насочиха към Дон, но знаеше, че няма да ги оставят и пет минути насаме тази вечер; не само нейната майка беше като надзирател, такава беше и майката на Дон. Наистина. Когато се сещаше за майката на Дон, я обхващаше страх за бъдещето, защото веднъж след като се омъжи и бъде в положението на съпруга, няма да може да крие чувствата си и да държи езика си зад зъбите.