Докато Даниъл наливаше уискито, свещеникът го наблюдаваше, после взе чашата от ръката му и я помириса със задоволство преди да отпие една голяма глътка. След това се отпусна в стола, загледан някъде за момент и каза:
— Днес следобед я видях.
— Така ли?
— Да; бях там и я видях.
— И как ти се стори?
Свещеникът въздъхна. После, като остави чашата на масата, каза:
— Мисля, че трябва да стане чудо, голямо чудо, което да я върне отново към нормалното състояние. Въпреки всичко, тя говори доста смислено или поне що се отнася — той потупа ръката си — до тази къща или всеки един от вас. Може би не трябваше да и го казвам, но го казах. Споменах й, че любимият й син скоро ще стане баща, а тя баба и колко хубаво ще бъде това.
— При което тя побесня.
— Не, не, не побесня. Седеше така и ме гледаше. Не можех да издържа да гледам дълго този поглед и как тялото й се вдървява, затова извиках сестрата и излязох. По пътя на връщане си мислех за нещата, които вършим в името на морала, когато убеждаваме някой да се придържа към общопризнати норми, да изпълнява серия задължения и си мислех, че ако не те бях накарал да останеш, а да постъпиш така, както ти искаше и да я напуснеш още първия път, нещата нямаше да стигнат до това положение днес.
— О, не си блъскайте главата с това, Отче. Те отдавна щяха да стигнат до тук, защото не забравяйте, тя имаше син, който — аз не богохулствам, когато казвам това, Отче — сигурен съм, че беше убедила, че е дошла на този свят чрез неизкусобрачното зачатие или нещо подобно. Причината не е само във факта, че друга жена отне сина й, че той самият се е омърсил — това са любимите и думи — с жена преди сватбата и че тая гнусотия, както често се изразява тя, е продължавала цяла година, на практика под носа й. Ето това я довърши. Разбира се, аз отдавна знам, че тя не може да ме понася, но в същото време не искаше да я напускам, защото нямаше да понесе мисълта, че е изоставена съпруга, нито пък скритото злорадство на приятелите й в църквата, когато я видят в това положение. И двамата знаем, Отче, че в кръга, в който се движеше, не я обичаха, защото още от самото начало, когато започна да се прави на дама, не можа да се прикрие под лустрото. Още повече, че в характера й е да се налага, независимо дали ще бъде на Среща майките, Децата на Мария или Ваканционен клуб за бедните деца. О, да, харесваше и да я възприемат като благодетел на благодетелите.
— Не ставай жесток, Даниъл, защото господ да й е на помощ, тя си плаща за това. И в известна степен тя го знае, а това е най-голямата й болка: тя не е луда, само е обезумяла от омраза, непримиримост и провал. Само един силен характер може да се изправи срещу провала и да излезе от битката без рани. Това, което искам да кажа, е: от сегашното състояние на нещата и от разговора ми със старшата сестра разбрах, че тя ще остане там дълго време, защото ако в това състояние я върнат в къщи, ще представлява опасност както за себе си, така и за всички останали.
— Не мога да кажа, че съжалявам, Отче, за да не прозвучи лицемерно, но ако тя отново влезе в тази къща, аз ще трябва да се махна. Анет и Дон определено ще постъпят по същия начин. — Той погледна встрани и продължи: — Но както много добре знаете, Отче, Дон може съвсем скоро да си замине. Така че за всички нас би било по-добре изобщо да не я пускат оттам.
Свещеникът нищо не каза за Дон и продължи с предположенията си:
— Да допуснем, че тя излезе и ти и Анет се махнете, какво ще стане с Джо и Стивън?
— Стивън ще дойде с мен; аз отговарям за него. И Маги ще дойде с мен, Отче.
Без да сваля поглед от лицето на Даниъл, свещеникът попита:
— Ами Джо?
— О, Джо не би останал тук сам, нито пък би тръгнал с нас. Джо ще започне свой собствен живот, защото така или иначе, той винаги е имал отделен живот. Той гледа на мен като на свой баща и аз го имам за свой син, но това е само игра в края на краищата. Той е съвсем сам. Да ти кажа ли нещо? Съвсем наскоро разбрах, че търси истинските си родители; или поне се мъчи да открие майка си. Съвсем случайно се запознах с една сестра, която в продължение на години е работила в католическия пансион, от където го взехме. Пенсионирала се е миналата година, около седемдесетгодишна е, изключително любезна и каза, че осиновеният ми син е станал много добро момче. Нямах представа, че го познава. Каза, че преди известно време е разговаряла със старшата сестра, но без някакъв резултат. Можела да му каже това, което той искал да научи, но той не я бил попитал. Във всеки случай те трябвало да мълчат. Но тя не била съгласна с това; според нея тяхно право било да знаят.