И той й отговори с „Хайде“. А за себе си отбеляза, че човек изпуска много, когато пътува с кола: не само пресичаш страната без да видиш нещо, но изпускаш срещите с хора. Тя беше казала „хайде“. Много отдавна никой не му беше казвал „хайде“ на сбогуване. Тримата мъже и двете момичета в офиса обикновено казваха: „Чао! До скоро.“ Рядко се сбогуваха с „Всичко добро“. Той гледаше през прозореца. Тази жена можеше да му бъде майка. Хвърли поглед назад. Всяка една от тези жени би могла да бъде майка му. Но тогава, не; те изглеждаха съвсем обикновени, а майка му би трябвало да бъде… Каква би трябвало да бъде? О! Не започвай отново. Трябваше да престане да се заблуждава, защото нещата нямаше да спрат дотук; изведнъж след като я открие, щеше да започне да търси баща си. Но за да спре да се измъчва можеше да направи само едно нещо: да се върне в къщи и да попита.
Като ученик си мислеше, че когато порасне тези въпроси няма да го занимават толкова много, но не стана така. Те го вълнуваха още по-силно. Ами ако я открие и тя го разочарова? Ще трябва да рискува. Но дали ще може? Беше отхвърлен от майка си, беше отхвърлен и от втората си майка. До известна степен беше отхвърлен и от Анет. Щеше ли да понесе още едно отблъскване или разочарование? Вътре в себе си чувстваше ужасна празнота. Имаше нужда от нещо… от някой, който да я запълни и независимо колко време оставаше, не можеше да се възприеме на мястото на Дон, въпреки че Дон искаше това… нямаше да е прилично. А за Анет той беше просто като брат.
О, по-добре да не се беше качвал на автобуса. Не, не беше прав, защото обичаше да е сред хората. И все пак имаше някакво противоречие. Защото беше поискал да живее в отделно жилище в другата къща, отделно от семейството? Да, знаеше защо. Защото трябваше да се отърси от факта, че е отхвърлен от нея; да бъде колкото е възможно по-далеко от баща си, който правеше всичко възможно, за да компенсира това, а всъщност и двете неща бяха еднакво лоши.
А Джесика? Джесика Баубнт; или Айрини Шилтън… да, ами те? Не, Айрини не. Тогава остава Джесика или по-добре Мери Картър. Да, по-добре Мери…
Маги чакаше на прага, зад нея стоеше Даниъл, а зад тях Пеги и Лили.
— Е?
— Тя е добре. Има момиченце.
Даниъл затвори очи и дълбоко въздъхна; после направо се нахвърли върху Джо:
— Защо, по дяволите, не се обади тогава? Стояли сме на тръни.
Но остана изненадан, когато Джо му отговори със същия тон:
— Тук има телефон, можеше сам да се обадиш в болницата, нали?
— Добре, момчето ми, добре. Успокой се. — Даниъл го потупа по рамото. — Идваш оттам и разбирам, че си разтревожен. Но честно да ти кажа, страхувам се да се обадя. Хайде, хайде! Хапни нещо!
— След малко, искам да се кача при Дон.
— Разбира се. Разбира се. Той страшно се притесни. Не можа да повярва, че тя е заминала без той да я усети.
Джо бързо се качи горе в стаята на Дон, но преди да влезе, пое въздух, отвори вратата със замах и извика:
— Да има някой татко тук? Сестрата се обърна и попита:
— Да не би да е родила?
— Да, роди.
Той стоеше и гледаше Дон; Дон остана безмълвен и той му извика:
— Няма ли да кажеш нещо, бе човек?
— Как… как е тя? Добре ли е? — Гласът на Дон беше слаб.
— Добре е. — Джо не знаеше дали това беше така; но за момента трябваше да бъде. — Имаш дъщеря — каза той.
— Момиче ли е?
Джо малко повиши глас:
— Ами щом е дъщеря: да, момиче е. Това е, което ми каза сестрата.
Дон притисна главата си назад към възглавницата, прехапа горната си устна и погледна нагоре.
— Колко тежи? Всичко наред ли е! Имам предвид здраво ли е бебето? — попита сестрата.
Все още на висок тон, Джо отговори:
— Разбира се, че е здраво. Не знам колко тежат бебетата. О, сетих се. Мисля, че сестрата спомена шест фунта. Бях малко притеснен. Стаята беше пълна с мъже, които крачеха напред-назад в очакване да станат татковци. — Гласът му притихна почти до шепот. — О, недей, Дон! Недей! — Той погледна затворените очи на Дон и видя сълзите, които се стичаха по бузите му. — Новината е чудесна. Хайде! Хайде!
— Добре де, не може ли човек да поплаче от радост? Това са сълзи на радост. Нали? — Сестрата избърса лицето на Дон, все едно че беше малко момче. — Това, от което имаш нужда е едно празненство. Всички имаме нужда от празник. Какво ще кажеш? — Тя заговорнически хвърли поглед на Джо и той влезе в тон с настроението й:
— Да. Да, това е чудесна идея. — После бързо излезе от стаята.
Остана изненадан, че Даниъл не се качи с него при Дон, затова тръгна към всекидневната. Като видя баща си да слиза по стълбите спря и попита:
— Какво има? Защо не дойде с мен?
Даниъл прокара ръка през косата си и каза: