Сестрата се обърна към Даниъл:
— Ще ми помогнете ли да го вдигна? А после каза:
— Дръжте го така, докато донеса още възглавници.
Даниъл придържеше сина си и като гледаше как гръдният му кош се издува, страдаше заедно с него, но не толкова от физическата болка, колкото от угризение, защото все повече и повече се обвиняваше, че заради него синът му е в това положение на мъчително приближаващата се смърт. Въпросът сега беше: наистина ли искаше да го освободи от майка му или просто да излезе победител в родителската битка?
Малко по-късно, след като изпи две хапчета с гъста кафява течност, дишането на Дон се успокои, той отвори очи, погледна баща си и с едва забележима усмивка каза:
— Май развалих празненството, а?
— Това няма значение. Мина ли ти болката?
— Да, почти. Какво нещо е науката! — Той бавно пое въздух. — Не трябва… не трябва да се шегувам с това, защото често лежа така и си мисля какво е било преди, когато е нямало хапчета и дози, тъй като, знаеш ли, татко — той погледна Даниъл в очите — от всяко нещо човек може да вземе толкова много; включително и щастие. Да, така е. Това за бебето е чудесно! Според теб кога ще си бъдат в къщи?
— Не знам, сине. Ще се отбия с Джо на път за службата, но няма да се бавя. Ще се върна скоро и ще ти съобщя новините и за двете.
Дон отпусна главата си върху гърдите и погледът му стигна там където на мястото на краката се беше образувала вдлъбнатина в завивката и за секунда видя пръстите на краката си като върхове на две планини, а вдлъбнатината в завивката като дефиле. Не за първи път мисълта му си правеше подобни шеги. Онзи ден беше наблюдавал една муха да пълзи по тавана. Това беше първата муха, която виждаше тази година и се зачуди откъде е дошла; после се сети, че тя не можеше да вижда всичко, но и че имаше повече сила от него. Той можеше да мисли за това, но не можеше да се движи. В същото време хапчетата не оказваха желаното въздействие; ефектът им беше слаб, защото сестрата не му беше дала от кафявата течност. Каквато и да беше, трябваше да пие от нея. Никога не се беше замислял, но онзи ден осъзна чудото при мухата, което се отнася и за мравката, и за комара, защото както той отбеляза за себе си, в тези миниатюрни организми имаше храносмилателна система. Те можеха да всмукват и да се прочистват. Колкото и да е странно, никога досега не се беше замислял за това. А чудото от наличието на функциониращата система в миниатюрно тяло по необясним начин го приближи до бога. Той Го беше помолил да премахне болката и колкото и да е странно, тя изчезна; или може би просто беше заспал. Не можеше да отговаря за мислите си през тия дни и понякога не можеше да се въздържи и ги споделяше, както сега, когато каза:
— Сигурно са взели Джо за бащата, татко.
— О, не, не. Той им е казал кой е.
— Не. Каза, че са се разхождали напред-назад заедно, всички тия чакащи да станат бащи. Не може да им е казал; сигурно са го взели за бащата. — Той обърна главата си изцяло на едната страна, погледна Даниъл в очите и каза: — И така трябваше да бъде, нали татко?
— Глупости! Глупости. Откъде ти дойде това в главата? Ти си единственият мъж в живота на Анет; те двамата с Джо са като брат и сестра. Такива са отношенията им. Хайде, не ставай глупав! А сега мисля, че имаш нужда от почивка. Оставям те в ръцете на сестрата; тя знае как да се грижи за теб.
Защо на човек му идват такива мисли? Той махна с ръка на сина си и каза:
— Ще се отбия отново преди да отида в болницата. Ако искаш й напиши нещо.
— Да, да, ще й напиша…
След двайсет минути, когато Даниъл се канеше да излиза, Маги се втурна към него и каза:
— Мислих си: ако Фло няма да е тук в събота и няма да отиде при нея, по-добре да се обадиш в болницата, защото тя ще я очаква при положение, че е единственият човек, когото иска да види.
— Да. Да, наистина, че трябва да се обадя. — Той й кимна. — Ти ще можеш ли да свършиш това? Сега трябва да тръгвам и от болницата се връщам тук, а после целият ден е пред мен.
— Да, ще се обадя. — После тя отвори вратата и възкликна: — Боже! Започва да вали и то по това време! Внимавай!
Той й се усмихна и каза:
— Заради теб ще внимавам.
Дълго време и двамата се гледаха в очите и той излезе. След като го изпрати и затвори вратата, тя вдигна слушалката, свърза се с болницата и попита дали може да говори със старшата сестра: интересува се за пациентка на име мисис Коулсън. Когато й казаха, че старшата сестра е на конференция, но сестра Прат от отделението на мисис Коулсън по една случайност е на рецепцията и дали желае да говори с нея, Маги отговори: „Да, да, разбира се.“