— О, не знам. Няколко неща: исках да съм близо до теб и моята внучка — той се намръщи, — и не можех да си представя, че ще тръгна на път. Знам, че веднъж след като пристигна, ще си счупя краката да бързам за в къщи. А Джо обича да пътува.
— Джо не обича толкова много да пътува, татко, а да върши неща за другите. Цяло щастие е, че имаме Джо. И ти го знаеш.
— Да, знам.
— И Маги, също.
Даниъл усещаше, че синът му го гледа и си мислеше, о, не, не. После, когато Дон каза: „Маги е добра жена. Не мога да разбера защо остана при нас през цялото това време. А ти?“ той промълви почти на глас:
— О, господи!
За момент той не знаеше какво да каже, но после продължи:
— Тя няма собствено семейство; тя гледа на нас като на свое семейство. — Отново усети проницателния поглед на сина си. После бавно отмести главата си встрани, когато Дон каза:
— А сега знаеш ли какво ще направя? Ще се приспя с една книжка като този приятел там. — Той посочи Стивън, който извика:
— Искаш ли един от моите комикси, Дон?
— Не, не ти искам комиксите. Разкарай мързеливия си задник и ми подай третата книга на онази маса.
— Със синята корица ли, Дон?
— Да. Донеси я тук.
След като Стивън остави книгата на леглото, Даниъл се наведе над нея, погледна заглавието, после Дон и каза:
— Платон и Сократ? Не се ли задълбочаваш много? Защо ги четеш? Да, това би трябвало да те приспи.
— Трябва да я прочетеш, татко. Четох я последната година в училище. Тогава не я разбирах, но сега ми е ясно. Става въпрос за един човек, който ще умре.
— О, момчето ми, за бога! — Даниъл скочи, но ръката на Дон му попречи да се отдалечи от леглото.
— Въобще не е това, за което си мислиш; не е тъжно.
— Не е ли? Но защо я четеш тази книга?
— Беше между книгите ми горе и от време на време попрочитах по нещичко заради истините за човешката природа. Но неотдавна помолих Анет да я свали долу, защото знаех, че там пише нещо повече. И го открих: как да умреш с достойнство.
— О, всемогъщи боже, момчето ми!
— Не говори така, татко. Да не би да искаш да лежа тук и да се гърча пред настъпващия край? Трябва да прочетеш тази книга. Ще научиш много; поне ще престанеш да се страхуваш от другите. А аз се страхувах и то от малък, както знаеш. Всички бяха по-умни от мен, по-добре, по-високи, по-широкоплещести… особено Стивън. Стивън го обичах, но понякога го мразех. В книгата се разказва за един човек, който е грозен, не предразполага към себе си и въпреки това заслужава най-голямо уважение, дори и от враговете си. Страхът не е отрицание на харесването или любовта, или пък уважението; това е завист заради тези качества. О, татко, не ме гледай така. Виж, отдавна не съм бил толкова щастлив, колкото тази вечер, повярвай ми!
Когато Даниъл го погледна си помисли, че наистина е така. Странно, но беше вярно. Колко се беше променил синът му, толкова млад, а да говори като възрастен.
— Сега отивам да пийна нещо горещо — каза той. — А ти, Стивън — той се обърна към ухиленото лице на другото легло — няма да си лягаш, докато не се върна. Разбра ли?
— Няма да си лягам, татко. Никога не ми се доспива, когато съм с Дон. Нали Дон?
— Да. Ти си добър пазач.
— Видя ли, татко, аз съм добър пазач. Татко, мислиш ли, че утре сутринта ще има достатъчно сняг, за да се бием със снежни топки?
— Съмнявам се. Но нищо чудно, доста е студено. Така, ако имаш нужда от мен, знаеш какво да направиш: натискаш звънеца. Ще постоя в кухнята малко…
Той очакваше да завари Маги, но явно тя си беше легнала вече, защото масата беше приготвена за закуска и огънят беше загасен. Взе един тиган, подържа го малко в ръката си, после го захвърли на масата встрани, излезе от стаята и тръгна по късия коридор. Първо почука на вратата на Маги и после тихо я отвори.
В стаята беше тъмно, въпреки че от вратата на спалнята в съседство проникваше светлина.
— Маги. — Той държеше дръжката на вратата, внимателно я натисна, докато вратата се отвори и тихо влезе в стаята.
Тя седеше изправена в леглото и шепнешком попита:
— Да не се е случило нещо? Имаш ли нужда от мен?
Той стоеше над нея, гледаше я в лицето и каза:
— Да, Маги, имам нужда от теб. Искаш ли да не говорим повече?
Той бързо свали халата и пижамата си, остави дрехите настрани, легна до нея и я взе в прегръдките си.
8
Бяха изминали само десет минути, когато от градината до кухнята се появи едра, облечена в бяло човешка фигура, тя пипнешком се движеше покрай ниската стена, чийто край беше в началото на двора. Промъкна се между двете конюшни, които се използваха за резервни гаражи, после сви и прекоси двора докато стигна остъклената предна част на склада. Съвсем преднамерено една ръка се протегна към ниския улей и разчисти снега, докато пръстите напипаха ключ. Вратата не беше заключена и бавно се отвори навътре, а фигурата пипнешком се придвижи напред.