Когато чу мисис Баубънт да споменава името Мария и майка й веднага да добавя: „Колко хубаво ще бъде, ако можем да си поръчаме хубаво време за следващата събота!“, тя откри възможност за малко бягство, изправи се и каза на Уинифред:
— Ще имате ли нещо против, ако се кача горе да си побъбря със Стивън?
След кратко колебание Уинифред й се усмихна:
— Не, не, Анет. Той ще се зарадва да те види.
Четирите жени проследиха излизането на Анет, после Мадж Рестън се обърна към Джанет Алисън и каза:
— Защо да не говорим за това, Джанет? Тя знае всичко; всъщност всеки го знае.
— Не е така. — Джанет Алисън почти настръхна в стола си. — Както и да е, те се преместиха, нали?
— Да, но едва когато Мария вече не можеше да крие корема си.
— О, Мадж, не говори така.
— Голяма моралистка си, Джанет. Ами ако това се беше случило на Анет?
Джанет Алисън се изправи и каза:
— Този път отиде твърде далеч, Мадж.
— О, Джанет, седни. Извинявай. Извинявай.
Уинифред не беше взела участие в този разговор, но сега сложи ръката си върху тази на Джанет и тихо каза:
— Джанет, седни, моля те, и ще поговорим за нещо друго. Този разговор е много неприятен.
Тя хвърли поглед на Мадж и неодобрително поклати леко глава. После, поглеждайки към вратата, каза:
— А, ето ги мъжете.
След това се отпусна върху фотьойла като в същото време почти издърпа Джанет Алисън обратно на мястото й.
Те влязоха един след друг в стаята, водени от Даниъл: Джон Престън, закръглен, с посивяла коса и усмихнат; Хари Баубънт, висок и слаб, приличащ на възрастен мормонски свещеник; след него се задаваше високата, внушителна фигура на Джеймс Алисън, с изпъчен корем. Джо влезе последен, затвори вратата след себе си и когато минаваше край Уинифред, тя се извъртя в стола си и го попита така, че останалите да не чуят:
— Къде е Дон?
— О, той току-що се качи горе, за да каже „лека нощ“ на Стивън.
Тя едва се въздържа да не се изправи и когато се обърна, видя погледа на Джанет Алисън, прикован в нея и разбра, че и двете мислеха за едно и също нещо…
В дневната на Стивън на втория етаж Дон и Анет бяха застинали в прегръдка. Щом устните им се разделиха, той каза:
— Мисля, че няма да мога да издържа и една минута без теб.
— О, Дон, аз също, особено сега — отговори тя. После, като задържа лицето и в двете си ръце, той рече:
— Можеш ли да си представиш други като нас с такива майки?
— Не, не мога и понякога изпитвам чувство на вина. Но ти си щастлив; баща ти е на твоя страна, докато аз трябва да се справям и с двамата. Нали знаеш, че единствената причина, поради която ме пуснаха сама тук е че жените се канеха още веднъж да обсъждат Мария Тоулит. Честна дума, Дон, съжалявам я Мария. Спомням си я като срамежливо, малко момиче. Мога да изброя имената поне на двайсет жени, които биха постъпили по този начин, но не и Мария. Но Мария го направи и родителите й трябваше да я отведат и да я скрият някъде заради срама. Мислех, че живеем в нов свят, в нова епоха и такова нещо не може да се случи през шейсетте. Но докато има хора като скъпите ни майки, вярвам, че това все още може да се случи в края на века.
Изведнъж тя го прегърна с двете си ръце и силно го притисна към себе си като промълви с глас на човек, обхванат от паника:
— Господи, по-бързо да идва събота!
— Спокойно, скъпа, не се притеснявай. Представи си само — той погали косата й — три седмици в Италия. Непременно ще отидем да видим папата, докато сме там.
Тялото й започна да трепери, главата й отскачаше ту напред, ту назад върху рамото му и въпреки, че той тихичко се смееше, каза:
— Шт, шт! А си се разсмяла, а са пристигнали тук през три стъпала наведнъж.
Когато го погледна, очите й бяха влажни и въздъхна дълбоко:
— Обещах, че всяка сутрин ще ходим във Ватикана на служба… двамата.
— О, не!
— Обещах.
— А защо не й каза, че ще се гушкаме в леглото до обяд?
Тя се разсмя и се притисна до него.
— О, Дон!
— Чуваш ли? — той нежно я отдръпна от себе си. — Някой идва. Аз отивам в другата стая да видя дали Стивън е заспал, а ти тръгвай.
Но запътил се нататък внезапно спря, прегърна я бързо през кръста и каза:
— Няма да правим нищо. Хайде. Има си граници и ако аз бях по-разумен, щяхме отдавна да сме долу.
Но когато стигнаха да вратата с израз на предизвикателство, там се появи не някой друг, а Джо, който тихо им каза:
— Аз съм начело на групата търсачи. Хайде, наблизо има изход. Всички са в дневната и разглеждат подаръците, но се наложи да се поведе разговор. — Той се обърна към Анет. — Разгорещено ли беше?