В състоянието, в което беше, той прецени, че докато се изкачи по стълбите към тавана до стаята на Пеги и докато я събуди, защото тя спеше много дълбоко, можеше да стане твърде късно, за да им помогне. А тук беше телефонът: той не знаеше никакви номера, защото никога не се беше опитвал за звъни на някого; но някъде в съзнанието му изплува приключенската история от „Часът на децата“, в която съобразителните момчета успяват да хванат крадеца с помощта на телефона като набират цифрата девет.
Той взе слушалката в ръката си. Докосна с треперещ пръст шайбата и избра деветката. Но нищо не стана: никой не отговори.
Девет беше, каза си той; дали не бяха две деветки? Или пък три? Той отново натисна с пръст циферблата и набра две деветки. Отново никой не отговори. Вече почти ядосан той завъртя шайбата три пъти. Настъпи тишина и мъжки глас каза:
— Да, какво обичате?
Като държеше слушалката близо до лицето си, той извика:
— Нека някой да дойде; майка ми беше тук. Мъжът каза:
— Говорете по-високо, моля. Какво обичате?
Той приближи слушалката до устата си и изкрещя:
— Майка ми беше тук! Тя уби всички!
— Кажете ми адреса.
Стивън замълча за секунда и каза:
— Уиърсил Хаус.
— Уиърсил Хаус ли? Къде се намира това? На коя улица?
— Фелбърн.
— Да, но коя е улицата?
— О, в долния край на Телфърд Роуд.
— Уиърсил Хаус, Телфърд Роуд. Успокойте се; съвсем скоро ще дойде някой.
Той отиде и отново седна на най-долното стъпало като гледаше към вратата. Знаеше, че трябва да отвори външната врата, за да могат да влязат, но така майка му отново можеше да се върне.
Стори му се, че дълго време стоя там, а бяха изминали само десет минути, когато чу колата да спира отпред; но чак когато се почука на вратата, той отиде да я отвори.
На прага стояха двама полицаи и когато влязоха, той се отдръпна назад. Полицаите погледнаха окървавеното му лице и ръцете. По-високият от тях тихо попита:
— Ти ли си младежът, който се обади?
Без да каже нито дума, Стивън само кимна.
— Кажи ни какво се случи. Каза, че майка ти е била тук.
Стивън поклати глава:
— Замина си. Замина си. Тя ме удари с дървото. — Той сложи ръката си на главата. — Но уби Дон и татко и Маги.
Полицаите се спогледаха; после единият от тях каза:
— Заведи ни!
Стивън погледна на една страна, после на друга, като че ли се чудеше кой се нуждаеше най-много от помощ и когато каза: „Те са без дрехи.“, полицаите отново се спогледаха. С кого си имаха работа тук, с голям човек, който говори като дете ли?
По-ниският полицай каза:
— Хайде да ни покажеш къде е баща ти, момче!
Залитайки, Стивън му се подчини.
Когато двамата мъже влязоха в стаята, също както и Стивън преди това, те замръзнаха на местата си и единият от тях промълви:
— Всемогъщи боже! Някой здравата се е потрудил. По-ниският полицай коленичи до Даниъл, сложи ръка върху окървавените му гърди, изчака малко и каза:
— Жив е. А тя?
— Не мога да усетя дали има пулс, съвсем слаб е. Иди да извикаш линейка!
След като се изправи на крака, той попита Стивън:
— Има ли някой друг в къщата?
— Дон. Опитах се да го спася, но тя ме удари.
— Къде е… Дон?
— От другата страна, в стаята си. Много е зле, не може да се движи. Пострада с краката.
— Как се казваш?
— Стивън.
— Стивън кой?
— Стивън… Коулсън.
— Коулсън.
Полицаят вдигна вежди, като че ли се сети за нещо и каза:
— О, да, да; Коулсън. Ела да ме заведеш при момчето.
Докато те минаваха през хола, другият полицай току-що беше затворил телефона и каза:
— Това май е къщата на Коулсън.
Приятелят му кимна и добави:
— Едва сега ми дойде на ум.
Когато стигнаха до стаята на Дон, единият от тях каза:
— Господи! Като че ли с този е имала най-много работа.
— Това е синът й; този, който катастрофира, спомняш ли си? На сватбата си.
— О, да, да.
Те се обърнаха и погледнаха Стивън.
— Има ли някой друг в къщата?
— Пеги. Но тя спи.
— Да спи при това положение? Заведи ни при нея!
Стивън имаше нужда от помощ, за да изкачи второто стълбище; когато разтърсиха Пеги, която спеше дълбоко и тя видя двамата полицаи надвесени над нея, се чу силен писък. Единият от тях каза:
— Спокойно, мис, спокойно.
— К… какв… о искате?
— Искаме да станеш. Слез долу да видиш какво се е случило, докато си спала.
— О, господи! — Тя погледна Стивън и окървавеното му тяло и извика:
— Какво си направил?
— Мама го направи, не съм аз.
— Добре, приятелю, добре. — Полицаят потупваше Стивън по рамото.
Пеги погледна полицая и каза:
— Не е възможно да е тя, тя… тя е в лудницата.