Пеги го хвана за ръката, а той се обърна, погледна доктора и полицая и попита:
— Тя ще се върне ли?
— Не, никога няма да се върне.
— Наистина ли, докторе?
— Да, наистина.
Въпреки, че го каза, доктор Питърс не беше съвсем сигурен, защото като че ли отдавна очакваше това да се случи. Единственото сигурно нещо беше, че докато тя е в безопасност под ключ, това, което се случи тази нощ, нямаше да се повтори…
При прегледа на Стивън откри, че кръвта течеше от една рана зад ухото му, разрез около пет сантиметра. За щастие, тя не беше дълбока; гъстата му коса беше смекчила удара; но ръцете му, гърбът и краката бяха целите в синини, което значеше, че утре болките щяха да бъдат по-силни.
Когато докторът тръгна към вратата, Стивън каза:
— Не я обичам. Никой не я обича.
Докторът се спря, наведе глава и си помисли, че оттам идваше всичко; никой не я обичаше. Никой никога не я беше харесвал. И тя го знаеше.
Джо пристигна в седем и половина сутринта на следващия ден и беше зашеметен от обрата на събитията, случили се по време на неговото кратко отсъствие, според описанията на Стивън и Пеги.
Сега за къщата се грижеха Пеги и Лили. Току-що беше пристигнала нова сестра за през деня, защото последното нещо, което докторът направи рано сутринта преди да си тръгне, беше да се свърже със сестра Прингъл и да я помоли да дойде и отново да се грижи за болния.
През нощта беше навалял доста сняг: половин педя снежна покривка. Всички говореха, че са го очаквали; че е било достатъчно студено, за да вали. Нищо, че е краят на март и не би трябвало да вали.
Бил Уайт дойде в къщата и започна да се извинява на Джо, че ако беше тук, това нямаше да се случи. Но Джо го успокои, като каза, че никой не го обвинява за нищо, още повече, че това е почивния му ден; тя не е дошла откъм пътя, а през склада за дърва. Естествено, тя е знаела къде държат ключа.
От персонала на лудницата бяха дошли няколко души и се интересуваха за точните подробности на случилото се. Но Пеги не знаеше нищо, а Стивън не можа да им каже колко дълго е лежал на пода преди да дойде на себе си.
На вратата пазеше полицай, но това не попречи на двама репортери да се промъкнат в къщата в шест и половина тази сутрин, но Бил Уайт набързо се оправи с тях.
Всички се радваха отново да видят Джо, защото сега имаше някой, който да поеме отговорността.
Точно това каза Бил Уайт на Джон Диксън, докато стояха в топлия парник и обсъждаха събитията от изминалата нощ.
— Джо ще се погрижи за всичко. Както между впрочем винаги е правил.
— Докато е жива вече няма да припари тук — каза Джон.
— Не е толкова сигурно, ако питаш мен, защото от това, което Лили ми е разправяла знам, че е много зла; в продължение на години не се е държала като съпруга. Пък и Лили излезе права за още нещо. От известно време ми говори, че подозира нещо между Маги и господаря. И са ги намерили така, той чисто гол, тя също. Изненадан ли си?
— Въобще не съм. — Джон Диксън поклати глава.
— Отдавна знаех накъде духа вятърът. Той се отбиваше при нея, когато ходеше до Билик Роуд. Веднъж или два пъти го предупредих.
— Така ли? Не си ми казвал.
— Ами… нали знаеш, че имаш жена — той се засмя — и сигурно щеше да й кажеш, а тя щеше да каже на Пеги, защото ти е племенница, а Пеги пък приказва наляво и надясно; и си помислих, че, господарят достатъчно много изтърпя и понякога е по-добре да си държиш езика зад зъбите. Както и да е, чудя се къде може да е отишла след като е минала през къщата с дървения чук или каквото е имала в ръката си. — Той замълча малко и попита: — Какво му е на Лари? — Погледна през стъклената врата, зад която малкият шотландски териер лаеше бясно. — Какво става с него?
— Сигурно е надушил плъх или нещо подобно. Винаги лае така, когато наоколо се навъртат тия дяволски животни.
Бил Уайт отвори вратата, кучето се втурна към него и подскочи нагоре, после се дръпна назад, обърна се и зачака, а Бил каза:
— Добре, добре. Ела да ми го покажеш!
— Отдавна не съм виждал плъхове — каза Джон Диксън. — По-скоро ще е някой заек.
Двамата излязоха навън, здраво се загънаха в анораците и докато вървяха по скриптящия сняг след кучето, Бил каза:
— Не е за вярване, че по това време на годината има сняг. Според мен всичко се дължи на тези атомни бомби, които изпробват по целия свят. Те променят сезоните.
— Къде отива сега? — попита Джон Диксън.
— При кокошките. Обзалагам се, че наблизо има лисица.
Те минаха през една пролука в ниската ограда и излязоха на малка полянка, в края на която имаше цял ред пилета, въпреки че само една или две кокошки бяха влезли да мътят.