— Не обичат снега, но се хващам на бас, че ако оставим храната навън, веднага ще излязат. Какво ли е намерил?
Те тръгнаха след кучето покрай пилетата към един отворен навес, който използваха за съхраняване на кутии и щайги. Най-крайните почти бяха покрити със снега, навалял през нощта. На няколко метра от мястото и двамата спряха и погледнаха двата крака, които стърчаха между съборените кутии.
— О, не!
— Господи!
На бегом стигнаха до навеса, разчистиха кутиите и извадиха вкочаненото тяло на господарката си.
— Дали е мъртва?
Бил Уайт се наведе над Джон Диксън, който внимателно си пъхна ръката под измачканото палто и след малко каза:
— Нищо не напипвам. Слушай, изтичай в къщата и кажи на Джо да извика линейка! А ти по-добре донеси една врата или нещо подобно. Не можем да я пренесем така.
Бил хукна през градината направо през замръзналия градински плет към външната врата. Без да звъни той заблъска по вратата и когато Пеги му отвори, като се задъхваше, той каза:
— Джо… Къде е мистър Джо?
— При мистър Дон. Какво има сега?
— Госпожата. В градината е.
— О, господи! — Тя закри устата си с ръка. — Затвори вратата!
— Остави! Доколкото разбирам е мъртва. Извикай мистър Джо. Хайде!
Само след няколко секунди Джо стоеше пред него.
— Какво! В градината ли? Къде?
— При кашоните. Трябва да занесем врата или нещо подобно; няма да можем да я пренесем, доста е тежка. И… и по-добре да извикате лекар.
За миг Джо остана вцепенен; после като погледна Пеги, каза:
— Извикай доктора! Кажи му, че е спешно!
Пеги изтича към телефона, като викаше:
— И без да му казвам ще разбере, че е спешно, щом е свързано с тази къща.
Но Джо вече тичаше след Бил към външните постройки. Като спряха, той каза:
— Няма никакви врати, с изключение на онази голямата от стъкло, но тя е доста тежка.
— Да, прав сте, мистър Джо. Има едно въже… Само че е горе на тавана…
Изминаха цели двайсет минути, докато докараха Уинифред в дома и я оставиха на пода в хола. Докторът ги очакваше; докато коленичеше от едната й страна, той бавно поклати глава. Но след малко погледна Джо и каза:
— Още е жива. Обадете се за линейка!
Застанал от едната й страна в линейката, Джо размишляваше върху събитията от последните няколко дни. В едната част на болницата бяха Анет и бебето, а в другата баща му и Маги. А той още не знаеше дали са живи или не. Ето, че сега в същата болница откарваха неговата осиновителка. Липсваха само Дон и Стивън, за да бъдат всички там; както изглеждаше, Дон скоро щеше да отиде там. Горкият Стивън, от главата до петите в синини, също. Той преживя ужасна нощ; както доктор Питърс току-що му каза, ако не е бил той, всички щели да бъдат пребити и надали щели да оживеят до сутринта.
Нещо тегнеше над тях. Дали не беше проклятие? Не, никакво проклятие, просто майчина любов, изкривена майчина любов. Когато погледна мъртвешкибялото лице, санитарят, който седеше близо до него, каза:
— Състоянието й е лошо. Цяла нощ да лежи така на студа; куче да беше, щеше да умре. Невероятно е, че още диша.
Да, невероятно беше, че е още жива и дълбоко в себе си страшно му се искаше да не беше така, защото оттук нататък какъв ще бъде животът й? Сигурно нямаше да я върнат в Каунти, а в някое по-сигурно място, особено ако се случеше най-лошото с баща му или Маги. Ами Анет? Как да й каже? Тя е толкова слаба още. Раждането съвсем я беше изтощило. Да разговаря с нея и да се прави на весел щеше да бъде просто блъф.
В болницата имаше голямо оживление и докато откарваха майка му той с изненада видя в коридора една сестра, която познаваше от Каунти, придружена от мъж. Щом го видя, тя веднага се приближи и каза:
— Голяма трагедия, нали мистър Коулсън?
Той кимна.
— Да, сестра, наистина.
Мъжът, като че ли да се извини, каза:
— Снощи претърсихме градината. Въпреки, че беше тъмно, претърсихме внимателно всичко след като знаехме, че е в къщата.
— О, нямаше и да предположите, че е между тия щайги и кутии. Но как се е измъкнала?
Той се обърна към сестрата и тя каза:
— Явно с помощта на двете жени от стаята й. Много са хитри… всички там са такива. Използвали са стария трик и са пъхнали възглавници в леглото й и то доста умело, нали знаете, че тя е доста едра.
— Но нали е трябвало да мине през портала?
— О, не е минала оттам. Тя отдавна трябва да го е замислила, огледала е градината и малката горичка. Прескочила е стената. Наблизо има едно дърво и най-ниските му клони опират до стената. Как е успяла да се добере до там с тия килограми, не знам, просто не знам, но казват, че това е единственото възможно място, откъдето е избягала. Тя беше доста подвижна и вървеше с лекота. Но да се покатери на това дърво! Въпреки, че в такова състояние те вършат всичко, което са си наумили. Как мислите, ще оживее ли?