Като му помогна да си съблече палтото, тя каза:
— Извинете, отче, че ви извиках по това време на нощта, и то в такава нощ, но мисля, че в случая не е необходим лекар. Както ви казах по телефона, той се кълне, че тя е в стаята при него.
— Може и на това да е способна, Фло, защото тя беше много властна жена. Много са начините, с които го показа. Мили боже! Тя е способна на това. Но кой би си помислил, че ще стигне до крайност? Но човешката природа е непредсказуема като времето, защото кой би допуснал, че ще имаме сняг по това време на годината. Но не трябва да забравяме, че и преди са се случвали такива неща и че човешката природа е странна смесица от добро, лошо и състояние на безпомощност.
— Заповядайте в дневната да пийнем първо по нещо, отче.
— Не, не; може би по-късно. Какви са последните новини от болницата?
— Даниъл е дошъл в съзнание. Надяват се да се пребори.
— Да благодарим на бога за последното. А Стивън?
— Той спи, отче. Дадох му едно хапче. Горкото момче преживя всичко това.
— Каквото и да си говорим, той е действал съвсем разумно.
— Да, да, така е. Искам да ви призная нещо, отче, ако на този свят съжалявам някого, това е Стивън. Ако не беше това малко нещо… съвсем малко нещо тук горе — тя се потупа по челото — той щеше да е прекрасен човек.
— Господ избира чедата си, Фло; те се раждат различни. Между другото, щях да забравя, че ти се омъжи вчера.
— Да, отче, радвам се да ви съобщя.
— В гражданското ли?
Те вървяха към коридора и Фло спря.
— Не, отче, не в гражданското; оженихме се в една църква със специално разрешение.
— О, виж ти! Значи — той се наведе към нея — по втория начин?
— Да, отче, по втория начин.
— Добре, само че съм чувал, че Той наднича тук-там, когато има време.
— О, отче.
Тя го потупа по рамото и той се усмихна:
— Въпреки всичко се радвам за теб. Той е добър човек, доколкото го познавам. Но нали знаеш, че… мисля, че си наясно, че няма да ти е лесно в живота.
— Пределно ми е ясно, отче, още повече и на него; но ще се справим.
— Така и трябва.
Влязоха в стаята на Дон и сестрата явно изпита облекчение като ги видя, веднага се обърна към Фло:
— Не иска да взима хапчетата си.
— Иди да хапнеш!
— Вечеряла съм.
— Тогава вечеряй още веднъж!
Свещеникът леко я побутна към Фло, приближи се до леглото, придърпа един стол и седна.
Дон седеше, подпрян с възглавниците, със затворени очи и продължи да ги държи затворени, когато каза:
— Здравейте, отче.
— Здравей, сине. Пак си буйствал.
— Така казват, отче.
Чак когато вратата се затвори и изминаха няколко секунди, Дон отвори очи, погледна свещеника и каза:
— Тя е тук, отче.
— Ти пък сега.
— Не говорете така, отче. Тялото ми е изпотрошено, съвсем ми е ясно това, но мозъкът ми е бистър. Тя е тук. Казах… казах, че мозъкът ми не е засегнат, но докога ще бъде така, не знам.
— Защо мислиш, че тя е тук?
— Видях я, отче. Стоеше там до леглото.
— Кога беше това?
— Снощи. Не, не, вчера по някое време. Не мога точно да определя часа. В началото си мислех, че си въобразявам, защото тя изглеждаше само като едно очертание. С приближаването на нощта то стана по-плътно. Тя стоеше там и ме гледаше, без да се усмихва, само гледаше. И добре, че взех приспивателното; но после се появи насън, съвсем като жива. Наистина.
Той премести главата си на възглавницата.
— Седна на ръба на леглото, където седите вие сега и започна да ми говори същите неща, които слушам от години, колко ме обичала…
— Тя наистина те обичаше и не трябва да го забравяш.
— Има обич и обич, отче. Половината от това време тя трябва да е била луда.
— Не съм съгласен.
— Защото не е трябвало да живеете с нея, отче.
— Не; не е вярно. Но нея вече я няма, само бог знае къде е; тя вече не е тук.
— Тя е тук, отче.
— Добре, добре, успокой се. Така, за теб тя е тук. Но аз ти обещавам, че ще замине.
— Кога? Кажете ми, кога?
Свещеникът замълча за малко, после тихо каза:
— Утре сутринта ще ти дам светото причастие. Но междувременно, ако тя се върне, разговаряй с нея. Кажи й, че я разбираш как се чувства. Да, да, направи го. Не си обръщай главата настрани, както сега.
— Отче, вие не разбирате, тя ме чака да умра и после ще ме има отново, където и да отида.
— Няма. Обещавам ти. Изслушай ме!
Той здраво хвана двете ръце на Дон, разтърси ги и каза:
— След утре сутринта тя ще замине. Повече никога няма да я видиш. Но главната ти задача сега е да я оставиш на мира. Изпрати я спокойно някъде. Кажи й, че й прощаваш.
— Да й простя! Тя не мисли, че ми е сторила нещо, за което трябва да й простя.