11
Вътре в болницата те се разделиха, Фло и Харви тръгнаха към Анет, докато Джо тръгна право към стаята на Даниъл.
Даниъл седеше в леглото. Като че ли го очакваше.
— Е, Джо? — каза той.
— Как се чувстваш?
— Спокоен, в известна степен. Явно вътре всичко е наред, поне според рентгеновата снимка. Позашиха ме тук-там… винаги е била много последователна. Какво стана сутринта?
— Какво може да стане, татко? Погребахме я.
— Е, не ме гледай така, сякаш ще кажа, че съжалявам или се чувствам виновен, о, клетницата, или как можа да се случи. Това, което чувствам от няколко дни насам е дълбока горчивина и съжаление за пропилените години, които трябваше да я търпя. Прости и забрави, казват хората. Нека да опитат, след като половината време от живота си са живели с човек като нея.
— Тя е мъртва, татко. И миналото е мъртво заедно с нея. Защо не приемеш нещата така?
Даниъл не отговори, погледна Джо и попита?
— Как е Дон?
— Все така. Мисля, че Анет трябва да направи всичко възможно да се върне колкото се може по-бързо. Ще говоря с доктора преди да тръгна.
— Маги ще се връща утре. Преди малко беше тук… Ще се оженя за нея, Джо.
— Да, разбира се, знам, че ще се ожениш за нея.
— Но няма да живеем там. Това е сигурно. И тя не иска, и аз не искам.
— Разбирам ви. А Стивън? Какво ще стане с него?
— Ще дойде с нас. Аз отговарям за него, в края на краищата.
На Джо му се прииска да каже това, което мисли: радвам се, че мислиш така; защото на практика аз отговарях за него през всичките тия години.
Какво му ставаше? Беше изморен. Трябваше да внимава какво говори. В следващия момент попита:
— Мислил ли си какво ще правят Анет и бебето?
— Защо ми говориш с този тон, Джо? Тук няма какво да се мисли. След като… остане сама — той направи пауза — тя ще отиде в къщата, която беше предназначена за тях. Оставаш само ти. Какво смяташ да правиш? Искаш ли да останеш тук? Искам да кажа, че мога да ти прехвърля къщата.
— Много ти благодаря. Да остана в тази къща? Аз? Сам?
— Ти винаги си казвал, че тя ти харесва, че дори я обичаш. Като изключим нея… защото от всичко най-много искаше къщата, за теб това беше най-хубавата къща в града не само в архитектурно отношение, но и сама за себе си.
— Нещата се променят. Хората също. Не я искам къщата. Щом се възстановиш, заминавам.
— Заминаваш? Къде?
— Няма значение къде. — Той отстъпи назад, обърна се и каза:
— Може да се опитам да намеря моите хора… родителите ми.
Той излизаше от стаята, когато Даниъл извика:
— Джо! Джо!
Но не му обърна внимание. Усети, че целият е в пот. Извади една кърпичка и избърса лицето си, като междувременно се упрекваше: Даниъл все още беше зле, а той се държа с него по този начин. Да, тялото му може да е изпотрошено, но умът му е на място. И в момента той си даваше сметка, че Даниъл винаги е имал собствен живот. Веднъж или два пъти, може би е изпълнил дълга си, като е останал при жена си, но останалата част от времето е живял настрани, докато самият той никога не е вкусвал този живот. Беше пожелал едно момиче, една жена от първия миг, в който я хвана за ръка и поведе по пътя. И щеше да я има, беше сигурен в това, ако мъжът зад тази врата, който беше в ролята на баща и когото обичаше, не бе обхванат от желанието да отмъсти на жена си по някакъв начин. И така той си изработи план. А синът му без да подозира нищо, го изпълни.
Ето, той беше на двайсет и шест години и спокойно би могъл да бъде девственика, който майка му желаеше да види в собствения си син, защото до този момент той не беше опознал жената. Не че не искаше. О, господи! Как искаше само! Тогава защо не го направи? Нали си беше казал, че веднъж след като Дон и Анет се оженят, той ще го направи. Ако никога не се ожени, поне ще е опитал вкуса му. Но какво стана? Резултатът от това, което се случи, остана да тежи единствено върху него. И сега той чакаше брат си да умре.
Не, не чакаше.
Още веднъж мислите му го тласнаха напред и по коридора към новото отделение, където бяха преместили Маги.
Когато влезе, тя седеше на един стол до прозореца, обърна се към него и лицето и се оживи:
— О, здравей, Джо. Радвам се да те видя. Утре се прибирам в къщи.
— Така казаха.
Той седна срещу нея, тя го погледна и рече:
— Казах „в къщи“, но ме е страх дори да отворя вратата. Искам да се махна оттам колкото се може по-скоро. Разбираш ли, Джо?
— Да, Маги, разбирам те.
Тя отпусна главата си назад и го погледна изпитателно:
— Ти разбираш всичко, Джо. Някакси си принуден да разбираш. Понякога си мисля, че идването ти при нас се отрази добре на семейството, но не и на теб.