— Такъв е животът, Маги. Това не е ли най-краткият коментар в английския език? И като много други е верен. Мен никой не ме е питал, нали, каквато и сила да е предопределила живота ми, често си мисля, че от горе ни управлява не само един човек и някои от останалите са слепи, а други — безсърдечни.
— Не ставай язвителен, Джо. Това не е присъщо за теб. Какво се е случило?
— О, Маги! — Той махна с ръка и се засмя. — Не мога да си представя да ме питаш какво се е случило.
— Исках да кажа — тя малко се засегна — че много добре знам какво се е случило. О, боже! Как да не знам. Но откакто те познавам никога не си бил такъв.
— Това е защото преглъщам мислите си преди да са се изплъзнали от устата ми.
Тя тъжно поклати глава, после попита:
— Да… да не се е случило нещо и аз да не знам още?
— Не, Маги, мисля, че знаеш всичко с изключение на това, че татко предлага да ми остави къщата, когато замине. Мисля, че това ме накара да престана да преглъщам мислите си.
— О, о, о! — тя кимна. — Как може да каже такава глупост!
— Предполагам, че го е казал, защото според думите му аз винаги съм харесвал къщата, докато всички останали са искали да се махнат оттам. Но след всичко това аз там… сам? А? Кой друг? О, извинявай! — Той взе ръката й и каза: — Не се разстройвай!
— Ти говори ли с него?
— Не, не съвсем. Не беше истински разговор. Както и да е, радвам се, че утре се връщаш, независимо за колко време.
— Ще трябва да остана докато Дон е там.
— Да, да. — Той стана и въздъхна. — Всички ще трябва да останем, докато Дон издържи. Молим се да не умре и всички от нас го чакат.
— Ти си объркан, нали, Джо?
— Може би. Хайде, ще се видим утре, Маги. Довиждане.
— Довиждане, Джо.
Той се обърна, но докато отваряше вратата, чу да казва:
— Ако не бях се влюбила в баща ти, сигурно щях да се влюбя в теб без да ме интересува разликата в годините.
Брадичката му подскочи нагоре и той се засмя.
— Благодаря ти, Маги. Приятно е да го чуя. За мен това е голяма чест.
Когато стигна до родилния дом, Фло го посрещна с думите:
— Добре, че дойде, за да я вразумиш; иска да я изпишат независимо от лекарската забрана.
— Така ли? — Той застана до Харви и погледна Анет. — Така, по погледа й личи, че е добре. Добре ли се чувствате, мисис Коулсън?
— Да, мистър Коулсън, чувствам се във форма. Бебето също. Искаме да се приберем.
— Тогава ще поговорим с доктора и той ще реши.
— Ще позволите ли един човек на закона да каже нещо?
Те погледнаха Харви, който стоеше широко усмихнат и Фло отговори:
— Безсмислено е да не ви даваме тази възможност, сър.
— Според мен, въпросната личност е доктор сама на себе си. Слагате я на една количка, закарвате я до колата, завеждате нея и детето й в къщи и оттам направо в леглото. Има ли нещо по-просто от това?
Анет се усмихна на Харви.
— Ето нещо разумно. Какво ще кажеш, Джо?
— Според мен нещата все още са в ръцете на лекарите. Ще поговоря с някой от тях и ще се върна.
След като той излезе от стаята, Харви и Фло се спогледаха и се обърнаха към Анет и тя каза:
— Джо никога не е бил в лошо настроение. Но… как мислите вие? Има ли му нещо?
— Изглежда. — Фло сви устни и се обърна към Харви. — Не мислиш ли, че е така?
— Ако искате да знаете какво мисля, уважаеми дами, то е, че всички, имам предвид абсолютно всички си го изкарват на Джо. Доколкото разбирам, той се е превърнал в кошче за душевни отпадъци и утешител. Джо ще направи това, Джо ще направи онова. И трябва да се е случило нещо, което да му е дало повод да си мисли, че вече е изморен от душевни изповеди. Може и да греша; може пък да има нещо друго. Но от краткото ми познанство с него мисля, че това не е оня Джо, когото познавах.
Фло стана от края на леглото и каза:
— Ако можеше да не заминаваме. — Тя погледна мъжа си.
— Вече решихме — каза той.
— О… О, да, знам и чакам с нетърпение и ако казах, че не ми се заминава, то е само защото искам да видя Анет устроена. — Тя протегна ръка и погали Анет по косата. — Веднъж да се установиш в собствения си дом, можеш да започнеш нов живот. — Гласът й притихна; тя се отмести от леглото и каза: — О, господи! Какво говоря!
— Фло, аз не съм разстроена. Такива неща не ме безпокоят. Отдавна се примирих с това. Дон скоро ще си замине. Точно затова искам да се върна. А ти трябва да заминеш и да бъдеш щастлива. И няма жена, която да не бъде щастлива с такъв хубав човек. — Тя протегна ръка и Харви я взе. — Нали ще ми пишете всяка седмица? А може би след време… да ви погостувам с малката Фло.
Двамата стояха над нея без да кажат нито дума тя ги прегърна, сълзите на Фло се смесиха с нейните и двете изхлипаха „довиждане“. Последните думи на Харви преди да си тръгне, бяха: