— Между другото — тя избърсваше сълзите си — къде е Стивън? Не съм го виждала.
— О, беше на легло през изминалите няколко дни. Отново има кризи. Мисля, че е чул Пеги и Лили да говорят за възможността къщата да бъде продадена и старите страхове да не би да го изпратят в приют отново са го налегнали. Толкова много са го плашили с това. Опитах се да му кажа, че където и да отидат татко и Маги, той ще бъде с тях. Нали знаеш за тях, Анет?
— Да, сега вече знам, Джо, но преди не знаех. Трябва да си призная, че бях малко изненадана, но не обвинявам нито един от двамата. Не, Джо, не ги обвинявам.
Тя стисна ръката му силно и попита:
— Мислиш ли… мислиш ли, че мозъкът на Дон също е засегнат?
— Откъде ти хрумна пък това?
— Ами… в момента, в който сложих бебето в ръцете му… той го вдигна, като че ли го показваше на някой, погледна към земята и каза: „Това е резултатът.“ Сякаш… сякаш виждаше още някой в стаята. Мислиш ли, че…?
Той взе и другата й ръка, стисна ги силно между двете си големи ръце, нежно ги разтърси и каза:
— Той не губи разсъдъка си, скъпа; просто му се струва, че майка му се е върнала. Знаеш ли, той не си въобразява, защото понякога и аз имам същото чувство. Недей… недей. Моля те, недей да трепериш така. Няма от какво да се страхуваш. Нея я няма. Тя е мъртва. О, ти знаеш какво беше той за нея и такива неща се случват, независимо дали искаме или не. Преди няколко месеца нямаше да го повярвам. — Гласът му стана по-твърд сега. — Но знам, както и той, че тя е в тази стая. Това е същото, което тормози горкия Стивън. Опитваме се да го отдадем на факта, че той не знае какво ще се случи с него, но докато преди не излизаше от стаята на Дон, сега се страхува да влезе вътре. Последният път, когато влезе там, той в действителност се подмокри. Това не се е случвало преди. Не усети ли нещо странно, когато влезе?
— Не. Може би не стоях там дълго време. Толкова се радвах да го видя.
— Ако той не ти каже нищо за това, не се издавай, че те е страх. Само му кажи, че тя не може да му стори нищо лошо. И съм сигурен, колкото и да е странно, че тя не иска да му навреди; просто го иска него. Но има и нещо друго и трябва да го кажа: когато смъртта дойде при него, тя ще си замине, защото съществува най-вече в съзнанието му.
— Но ако това е така, как е възможно и ти да усещаш, че тя е там?
— Предполагам, че тя е и в моето съзнание. Любовта и омразата могат да създадат едно неосезаемо тяло. Аз поне така си го обяснявам: ето ни нас тримата, трима мъже. Любовта на Дон, или това, което е изпитвал към нея, се е превърнало в омраза поради неестественото му обсебване от нея. Що се отнася до мен, отношението й към мен през изминалите години създаде неприязън. Това би могло да граничи с омразата. Но при Стивън това е страх: страхът я е създал. Ами — той въздъхна — това е единственото обяснение, което мога да дам. Но това, което и тримата знаем е, че тя още присъства в стаята. Но то най-силно се чувства между нея и Дон и той почти може да я види, ако не я вижда, всъщност. Но, както ти казах, след като си замине… тя вече няма да е тук. Ако си го вземе, те няма да се върнат заедно.
— Това са странни неща, Джо. — Тя говореше тихо. — Нямат нищо общо с догмите на религията ни, нали? Връщането заедно, срещите с любимите същества, опростяването на греховете, вечният живот, покоите на бога. Какво значат те?
— Това са митове. Не се учудвай. Да, знам, че ходя на литургия, изповядвам се, знам молитвената броеница. Но през цялото време негодувам. Говорил съм с отец Рамшоу и с убедителният си тон той ми каза, че съмненията ми ще се разсеят. Всеки истински християнин минава по този път, каза той. Добре, и аз минах оттук, но съмненията ми станаха почти истина. И въпреки всичко, необходима е сила, за да отхвърлиш бога, а аз се съмнявам дали имам достатъчно сила. Но, ти изглеждаш доста тъжна.
— Не, не съм тъжна, Джо, само съм изненадана, защото ти облече в думи чувствата, които аз изпитвах в манастира. Някои от монахините бяха като ангели, други — като дяволи. И ако не беше заради отец Рамшоу, досега отдавна да съм възнегодувала открито; особено след кавгата с отец Коуди. А знаеш ли, че този човек ме упрекна за моя грях, нашия грях с Дон, и ми каза, че трябва да се покая.
— Не може да бъде! Трябваше да кажеш на отец Рамшоу.
— О, мисля, че не е нужно да казвам на отец Рамшоу за него. Странно, нали? — Сега тя се усмихна. — Знам, че те двамата ужасно се ненавиждат един друг. Последователи на бога, живеят в една и съща къща и не могат да се понасят. Но какво значение има това? Отидохме прекалено далеч.
— Да, скъпа, наистина. Хайде, сега, ела да хапнеш нещо и после, както ти каза сестрата, ще отидеш да нахраниш Фло… Те си заминаха тази сутрин, нали знаеш.