За да прикрие чувствата си, бързо излезе от стаята. Но вместо да отиде в стаята си, тръгна към апартамента на Джо.
След като никой не отговори, тя влезе и тихо извика:
— Джо?
Отново никой не отговори, тя се обърна и изтича по коридора, мина през хола и тръгна към кухнята. Може би е там и си говори с Маги. Много странно, но Маги продължаваше да върши задълженията си в кухнята и да спи в стаята си, докато свекърът й спеше горе: не само, че трябваше да спазват благоприличие, но това трябваше да се вижда. След всичко, което преживяха и се струваше някакси глупаво.
Но Маги не беше в кухнята. Пеги каза, че е в стаята си и че за последен път е видяла Джо в библиотеката.
Намери Джо в библиотеката. Той седеше на масата и прелистваше някакви книги, но щом я видя, вдигна глава и стана.
— Какво има?
— Не знам. — Тя поклати леко глава. — Изглежда добре, но… но го прави насила. Исках да спя там, но не ми позволи.
— Добре, аз ще стоя до късно и ако има нещо, ще ти се обадя.
— Да, да, знам. Но изглежда променен, някакси много спокоен и по необясним начин щастлив. Това… това ме плаши, изглежда зловещо.
— Няма нищо. Той и слаб и понякога реагира така. Хайде, лягай си. Обещавам, че ако има нещо, веднага ще бъда при теб.
— Обещаваш ли?
— Нали ти казах?
Тя бързо се обърна и тръгна към вратата; но там се спря и се обърна към него:
— Колко странно, че татко се връща в къщата, където е живял в началото. Като че ли всичко си отива на мястото, дори и ти; чух татко да казва, че си говорил с него за някаква къща или нещо подобно. Вярно ли е?
— Да, вярно е, Анет.
— Оттук ли ще си вземеш мебели?
— Не, не. Единственото, което ще взема, са книгите ми и някои документи, защото нито едно от тия неща тук не ми принадлежи.
— Всичко уредено ли е?
— Да, уредено е. Един път в живота си ще бъда доволен от себе си й ще направя нещо, което е трябвало много отдавна да направя.
— Да, разбирам те, Джо. Никога не си могъл да направиш нещо за собствено удоволствие. Както ти казах снощи, ти беше на разположение на всички, дори и на мен. Е, радвам се за теб. Лека нощ. И… ще ми се обадиш, нали?
— Да, ще ти се обадя. Лека нощ!
Той се върна на бюрото, събра книжата си, върна книгите обратно на местата им по рафтовете, излезе от стаята и тръгна към жилището си. Набързо си взе душ, облече си халата, обу чехлите и бързо се качи при Дон.
Още не беше затворил вратата, когато сестрата го посрещна с думите:
— Тук има едно непослушно момче; отказва да си изпие хапчетата. Какво ще правим с него, мистър Коулсън?
— Ще го принудим. Няма друг начин.
— О, той няма да допусне това! — Тя гледаше към леглото и се усмихваше.
Джо каза:
— В живота има толкова много неща, които трябва да правим, независимо, че не искаме.
Той седна до леглото на Дон, който го погледна и каза:
— Е, добре; дай да ги изпия. Тази вечер изглеждаш доста свеж и хубав, Джо.
— Дали съм хубав, не знам, но съм свеж, защото току-що си взех душ.
— Да, косата ти още е мокра. Аз пък не мога да търпя мокра коса; винаги включвах сешоара. Спомняш ли си?
— Да, спомням си.
— Как е времето?
— Нощта е много приятна; спокойна, без никакъв вятър и доста топла.
— Това е добре. Чувствам се много спокоен, Джо, много спокоен. Сестра! — Той се огледа за сестрата. — Какво ще кажете ако изпия едно горещо какао?
— Горещо какао ли? Разбира се. Но никога не сте искали какао по това време на нощта.
— Но сега искам.
— Добре, щом искате.
Тя излезе като се усмихваше.
— Горещо какао? — Джо се разсмя. — Това пък какво е?
— Просто исках да ти кажа нещо, Джо. Дойде време. Тя си замина. Казах ти, че тя ще стои, докато аз съм готов да я последвам. О… О, скъпи, скъпи приятелю и скъпи братко, не ме гледай така, а се радвай, че си отивам по този начин. Знаеш ли, не усещам никаква болка в тялото си: всъщност, бих казал, че нямам тяло. На никого не съм казвал, но от два-три дни не чувствам никаква болка. Като че ли все повече олеквам. И не изпитвам страх, нито от майка, нито от смъртта, нито от по-нататък. Всичко изглежда толкова добре уредено. О, моля те, Джо, радвай се за мен! Бъди щастлив, че си отивам по този начин. Искам тази нощ да останеш при мен. Просто стой там, където си.
Гласът на Джо трепереше, когато каза:
— Трябва да доведа Анет.
— Не, не. Аз се сбогувах с Анет. Тя знае това. Няма да издържа да я гледам как плаче. По-трудно ще ми бъде да замина. Но с теб е различно, Джо. Ти си единственият човек, с който можех да разговарям и да кажа това, което мисля. Сега ще затворя очи, Джо и когато сестрата дойде, можеш да й кажеш, че съм заспал. Тя ще постои малко на стола си ей там и ще заспи. Всяка вечер е така.