— О, Дон.
— Знаеш ли, идва ми да се разсмея, когато произнасяш името ми по тази начин. Също като отец Рамшоу. Много добър човек. Той също знаеше, че не си вземам хапчетата редовно, тия приспивателните. Онова другото… и кафявата течност… о, да, да; понякога трябваше да ги взимам. Но както ти казах, през последните два-три дни нямах нужда от тях. Знаеш ли, Джо, когато за първи път ме сложиха на това легло, изпитах съжаление и когато ме събуждаха, исках да крещя. Не мога да ти кажа от кога нещата се промениха. Джо, през изминалите няколко месеца аз живях много повече, отколкото през всичките тези години. Освен това знам, че ако доживеех до деветдесет или сто, нямаше да съм разбрал и половината от това, което научих през изминалите дни. Толкова много научих, докато лежах тук, че не съжалявам за всичко това, което се случи. Странно, нали? Да казвам, че не съжалявам за това, което се случи. Да оставям красива млада жена и дете. Но аз не се тревожа за тях. Всичко е наред, Джо, всичко е наред. Каквото ще става, да става. Не искам с нищо да те обвързвам. Снощи отец Рамшоу се изпусна и каза, че си си бил харесал някакво момиче. Той ме разпитваше, за да разбере нещо, но нито можех да му кажа, нито смятам да те питам. Всеки човек има право да промени решението си, а Анет и детето са в ръцете на бога. Той ще се грижи за тях. Не се натъжавай, Джо и не казвай нищо. Моля те, не казвай нищо. Разбирам всичко.
— Нищо не разбираш, нищо не разбираш. За какъв се мислиш? Да не си вече господ?
— О, Джо, не ме карай да се смея! Смешно, наистина. Боли ме, когато се смея. О, тя идва! Много тежко стъпва; дори и по килима. Хвани ми ръката и ще я държиш така, моля те!
Джо взе протегнатата към него ръка и когато вратата се отвори, всичко, което можеше да направи, беше да се обърне и да я погледне, докато тя влизаше с вдигащото пара какао върху подноса. Не беше в състояние да говори, само и кимна, че пациентът е заспал, тя вдигна рамене, усмихна се, остави какаото на страничната масичка и се настани във фотьойла.
Джо не разбра кога Дон умря. Дълго време той беше седял с широко отворени очи, като държеше бледата ръка в своята. Веднъж беше погледнал часовника, който показваше един и четвърт. Някъде по това време сестрата се надигна и като се оправдаваше, каза:
— Май съм задрямала. Спокойно ли спи?
Той й кимна. Тя не дойде до леглото, а започна да подрежда нещо на масата; после отново седна, записа нещо в една тетрадка и след малко започна да издава характерните звуци на хъркащ човек.
Ръката и китката му се бяха схванали, но той не помръдваше. Единственото, което се опита да направи, беше да приближи стола си до леглото, за да се отпуснат малко раменете му. Малко след това затвори очи и след известно време чу един глас:
— О, мистър Коулсън! Мистър Коулсън!
Той отвори широко очи и видя от другата страна на леглото сестрата да държи китката му между пръстите си.
— Мисля, че… мисля, че мистър Коулсън…
Той погледна лицето върху възглавницата. Изглеждаше топло и живо, но и неподвижно, като извадено от калъп. Можеше да бъде лице на спящ човек, но не беше.
— Отиде си, мистър Коулсън.
— Да, да, знам. — Той повдигна бавно бледата, слаба ръка и изправи пръстите, после също толкова бавно повдигна изтръпналата си ръка от леглото.
— По-добре… по-добре да извикам доктора.
— Да, сестра.
— И… баща му и жена му.
— Оставете това на мен!
Защо беше толкова спокоен? Като че ли Дон му беше предал чувствата си преди малко: не чувстваше тъга, никакво угризение, само едно спокойствие, което беше изразено на лицето върху възглавницата и то като че ли изпълваше цялата стая, защото тя наистина си беше отишла. Беше сигурен, че си е отишла.
Той се хвана за лактите и тръгна към вратата; но усети, че не може да хване бравата с дясната ръка, затова я отвори с лявата.
Вместо да се отправи към хола и нагоре по стълбите, за да предупреди Анет и баща си, той сви от другата страна по посока на апартамента си. От дневната си отвори вратата към оранжерията, оттам излезе навън в нощта. Навън беше ясно и грееше луна; тя светеше като огромно жълто кълбо в бледосиньото небе. Въздухът беше хладен и повяваше лек ветрец. Усети го по изпотеното си чело. Прибра се и потъна в огромното пространство на пустотата, където светеше само луната и блещукаха звездите и където бяха заминали Дон и майка му, всеки по собствения си път.
14
След седем седмици къщата беше продадена и почти всички мебели бяха изнесени. Даниъл беше обзавел новия си дом с по-хубави мебели, а Маги и Стивън вече се бяха нанесли там.
Новите собственици на къщата се съгласиха Бил и Лили да останат в пристройката. Остана само Анет, бебето и Пеги да се преместят в другата къща. Странно, но бяха изминали няколко седмици от погребението на Дон, а Анет още не можеше да се реши да напусне къщата за постоянно. Почти всеки ден отиваше до тяхната къща, но се връщаше да спи в другата. Но днес беше последният й ден тук; както и за Джо. А къде щеше да отиде Джо?