— О, Отче. — Даниъл се смееше. — Обзалагам се, че искате да сте там, за да видите изражението на лицето му, когато пристигне. А между впрочем, вие ще пристигнете и то съвсем скоро, ако не се отървете от тази стара бричка.
— Нямам никакво намерение да изхвърлям Роузи и моля те не я обиждай, тя ми е приятел. Може би ще предложиш да се освободим от всички тези възрастни дами със стари кокали, които скърцат по всички стави. Както и да е, у вас имаше събиране или нещо подобно тази вечер; как мина?
— Ами, както обикновено.
— Ще бъдеш доволен когато дойде съботата и след това.
— Никога не съм чувал нещо по-вярно от това, Отче. Сигурен съм в това. И вижте, не спирайте… Роузи точно до вратата, иначе от всички прозорци ще почнат да надничат и да питат откъде е този шум.
Няколко минути по-късно двамата се бяха разположили в библиотеката. Даниъл беше пуснал духалото на камината и пламъкът бе силен, а на масата между столовете имаше гарафа с уиски, бутилка бренди, две стъклени чаши и кана с вода.
Посочвайки към бутилката, Даниъл каза:
— Мислех, че ще искате да опитате. Знам, че не сте по брендито, но това е нещо специално. Един стар клиент ми го даде. Четиридесет или петдесетгодишно е; като еликсир за езика. Никога не към опитвал нещо подобно.
Той наля доста голямо количество в чашата и я подаде на свещеника. Той от своя страна отпи една глътка, задържа я в устата си, после преглътна, сви вежди и каза:
— Да, бога ми, прав си, че е като еликсир за езика. Но въпреки всичко, мисля, че ще остана на уиски, не искам да се пристрастявам към това нещо, току виж съм го изпил…
Той се отпусна в мекия фотьойл и тихо каза:
— Да! Много е хубаво, имаш чудесна къща, нали знаеш. Спомням си, когато за първи път дойдох тук още първата седмица от пристигането ми във Фелбърн. Семейство Блакбърн бяха железни католици, така да се каже и никога не посягаха към бутилката. Чаша чай, чаша кафе, и то доста рядко, това е, което ти предлагаха. Тогава, разбира се, те живееха съвсем скромно: доста скъпичко излиза да спазваш благоприличие, особено когато обичаш конете!
— Какво говорите, Отче, даже и без конете.
— Да, да. — Свещеникът протегна ръка и потупа Даниъл по рамото. — Както, и да е, как я караш?
— По-лошо от това не би могло и да бъде, Отче.
— По-лошо от това? Хайде, изповядай се!
— О, едва ли ви е до изповед и то тук по това време, а и веднага, след като сте се завърнали от стария Томи. Сигурно, цял ден сте се наслушали.
— Винаги съм готов за изповеди. Но ти няма нужда да се изповядваш, просто леко ме открехни. Какво те тревожи, освен всички други неща, за които зная. А и отдавна не си се изповядвал, нали?
Даниъл зае поза, обичайна когато беше притеснен — с приведено тяло, с лакти върху колене, с хванати една в друга ръце, впери поглед в огъня и тихо каза:
— Увлякъл съм се по една жена.
— За бога, кажи ми нещо, което не знам.
Даниъл се обърна към свещеника:
— Тя не е такава.
— Че с каква друга можеш да се хванеш?
— Има и добри жени, Отче.
— Даниъл, да не би да искаш да поучаваш един шейсет и четиригодишен свещеник за нещата от живота? Изглежда си забравил, пък и не само ти, че ние сме мъже и някои от нас не са били свещеници през целия си живот. Аз, например, до двайсет и петата си година не съм и помислял да ставам свещеник.
— Тогава защо го направихте? — Върху лицето на Даниъл се появи лека усмивка и той добави: — След като сте знаели толкова много?
— Защото Той нямаше да позволи.
Очите на отец Рамшоу почти се скриха под горните клепачи и той вдигна поглед към тавана.
— Без малко да се оженя, когато бях на двайсет, но Той си каза думата. Бащата на момичето искаше да ми разбие главата, а брат й щеше да ми строши краката, ако се откажех. А аз избягах. И честно да ти кажа, оттогава насам мислено съм го вършил това. Е, не толкова често напоследък. Някога, но не толкова отдавна, имаше един човек, който се страхуваше да се изповядва пред епископа, защото бяха ме възпитавали да вярвам, че човек може да греши и в мислите си, и с действията си. Но, разбира се, удоволствието от второто не може да се сравни с удоволствието от първото.
Даниъл се изправи към облегалката на фотьойла й тялото му се тресеше от смях:
— Отче, не вярвам на нито една дума от това.
— Работата е там, че никой не вярва. Винаги мислят, че се шегувам, но нали знаеш, че във всяка шега има и малко истина. Това, което сега чу от мен, можеш да приемеш за свята истина. Както и да е, коя е тази почтена жена, за която се тревожиш? Познавам ли я?