— Джо! Джо! — Тя беше стиснала силно очите си. Главата и се наклони към него и се облегна на рамото му, като промълви:
— Обичам те. Обичам те сега. През цялото време се чувствах виновна. Обичах Дон. Да, обичах го. Но обичах и теб. През цялото време знаех, че те обичам, но не като брат. О, Джо! Джо!
Той опря брадата си до челото, затвори очи и стисна със зъби долната си устна. После вдигна главата й от рамото си и нежно притисна устните си към нейните. И когато тя се притисна до него, той си спомни думите на Фло: „Който чака, ще дочака.“ Очите му заблестяха и той тихо каза:
— Знаеш ли, предстоят големи събития. Готова ли си за тях?
— Да, Джо. — Лицето й беше мокро, по него още се стичаха сълзи и тя повтори: — Да, Джо.
— Отец Коуди ще ни охули ли?
Още веднъж те се прегърнаха и Джо каза:
— И още как! Дори ако спрем до тук. — Той я целуна по върха на носа. — Ще ни оплюе както само той може…
Тя го погледна настойчиво и каза:
— Ще видим тоя път за какво ще бъде, нали Джо?
— О, скъпа моя!
Те се прегърнаха нежно и се облегнаха на канапето. Но от фотьойла се чу плач, стреснаха се и започнаха да се смеят високо. Джо скочи, взе бебето и като го залюля извика:
— Чуй ме, Фло Коулсън, майка ти ме обича! Чуваш ли? Майка ти ме обича. Който чака, ще дочака. Майка ти ме обича!