Така аз лежах, проснат под едно дърво, гледах небето и се питах дали утре по това време ще съм все още жив. Все още скърбях за Набила. Мъката ми по нея ме поддържаше жив. Исках да убивам отново и отново. Отчаяно исках да приключа с всичко това, но какво следваше после? Собек беше мъртъв, Пентжу — също, а Джарка бе изчезнал. Задрямах и сънувах бъдещето, което беше, разбира се, глупаво: настоящето може и да контролираме, но бъдещето е в ръцете на други.
На следващата сутрин потеглихме веднага, щом звездите започнаха да избледняват и светлината на луната отслабна. Тъмнината бе все още леденостудена, кръвта ни се движеше бавно, но най-накрая поехме напред — колесници, подкрепяни от корпуси нубийски пешаци с бели поли и прибрани на топка коси. Въоръжени бяха с щитове и копия, брадви, мечове и боздугани. Зад тях идваха сирийските стрелци в кожени одежди, с подсилени лъкове през рамо и украсени с пера колчани на гърба. Основната ни ударна сила бяха колесниците, блеснали на слабата светлина, с бродирани колчани и ножници, натъпкани със смъртоносни украсени стрели. Леките колесници с тракащи колела и специално подбрани коне с бляскави юзди бяха идеални за битки в пустинята. Всеки кон беше покрит с чул в цветовете на своя полк и перо със съответния цвят. Напредвахме в три колони. Изпратените напред съгледвачи се върнаха запъхтени и докладваха, че Нахтимин все още си почива в Оазиса на нарциса.
Нападнахме призори. Никога няма да забравя онова утро, когато за последен път бях част от връхлитащи царски колесници — сърцевината на египетската мощ. Небето просветляваше, нашите три колони се бяха прегрупирали в две линии. Аз и Небамум бяхме в средата на първата линия. Старият полковник придвижи колесницата си напред. В ниши от двете й страни бяха поставени знамената на Птах и Хор от Хенес — личните знаци на Хоремхеб. До мен, моят кочияш, първокласен теджен, грабна поводите, уви ги около китките си, после ми смигна и се усмихна. Почувствах онзи трепет, гъделичкането в стомаха, стягането на мускулите, потреперването от бушуващата под кожата ми кръв. Конете ни прихванаха от вълнението, цвилеха с настръхнали ноздри и риеха с копита. Колесниците скърцаха и пъшкаха от потрепващите напред-назад колела. Зад нас нубийците и сирийците подхванаха молитвите си.
Колесницата на Небамум се придвижваше бавно напред, сякаш водеше церемониална процесия насред Тива. Напредвахме в две дълги редици от колесници — елитният корпус на полка на Хор. Небамум, величествен в бляскавата броня, бе поставил всички медальони и яки на виден пълководец. Както и всички нас, той на практика извършваше държавна измяна. Нападаше войска на фараона, но в неговите очи Ай беше узурпатор. Старият полковник беше отпил солидно количество ханаанско вино и лицето му гореше от вълнение. Спомням си химна, който поде:
Хората му подеха песента и изреваха до небесата. Стиховете продължаваха, Небамум ги редеше, мъжете припяваха. Засилихме ход, конете на Небамум преминаха в тръст. Старият полковник започна да подвиква отделни фрази.
— За славата на Птах!
— За величието на Хор! — отвръщаше му буен рев.
Конете ни полетяха в галоп. Изкачихме малко възвишение, пред нас лежеше Оазисът на нарциса, а около тях — лагерът на Нахтимин с редиците на конете, наредените колесници, догарящите лагерни огньове и тук-там струйки дим. Движехме се с вятъра, небето просветля, скоро слънцето щеше да изгрее. Колесницата на Небамум се впусна в атака и така нападнахме, цялата мощ на Египет се изля от онази височинка като ангел на смъртта. Вече не бяхме част от този свят. Светът ни се бе превърнал в галопиращ кон, пърхащи пера, трополящи колела и изопнати юзди — огромна дъга от колесници, която се насочваше като стрела в сърцето на врага.
Връхлетяхме като глутница подивели кучета, съборихме укрепленията и стражите, потънали в кървавото безумие на битката. Какви спомени остават у човек от един такъв кървав сблъсък преди толкова много години! Изплашени лица; хора, пометени под галопиращите копита и гърмящи колела; воини, които се хвърлят насреща, само за да срещнат смъртта. Стремителното нападение ни заведе в сърцето на лагера на Нахтимин, а после се разви битка като всяка друга: воин срещу воина. Първоначалният удар ги бе пречупил. Мнозина умряха секунди след като бяха отворили очи. Колесниците ни забавиха ход, оплетени в дребните храсти, въжетата на павилионите и всичко в лагера. А моят теджен беше най-добрият.