— А Хийа — прошепна главният писар и се приведе леко, — дребната закръглена митанийска принцеса, тихият пристан на Ехнатон — не може да не си я спомняш, Маху? Нефертити затвори утробата й с отровни мехлеми. Твоят приятел Пентжу, лекарят, я пречистил и тя заченала син от Великия еретик — писарят сви рамене изящно, подобно на Майа някога.
— А и Хийа — продължи той с равен глас — заченала незаконно дете от Пентжу, син, когото скрили при митанийците. Ай го издирил и го довел обратно в Тива само за да умре. Погребан е някъде в Долината на царете, нали?
Гледах безизразно. Някои тайни щеше да се наложи сами да разкрият.
— Така Хийа станала причина за разрива между Великия еретик и съпругата му — размаха ветрилото против мухи той. — Нефертити била прогонена в северния дворец на Ахетатон и тогава се случило…
— О, да, тогава то се случи! — разбрах какво искаше да знае дебелият писар: истината за съдбата на Ехнатон. Дали е бил убит от жена си и дъщеря си? Или е избягал в Ханаан, откъдето се появи и узурпаторът, който твърдеше, че е нашият фараон?
— Значи — размърда се неспокойно върху възглавниците тлъстият писар — Ехнатон се е изпарил в мрака, а останалите сте убили Нефертити. Дори собственият й баща, Ай, дал съгласието си.
— Да.
— И всички заедно сте се заели да управлявате Египет от името на малолетния Тутанкамон, сина на Великия еретик от Хийа. Той се оженил за своята полусестра, Анхесенамон, дъщеря на Великия еретик. Толкова ли е приличала на майка си, Нефертити?
— Като един лотос на друг — засмях се аз. — А, между другото — посочих ветрилото си аз, — никога не съм управлявал Египет. С това се занимаваха Ай и останалите. Аз бях просто настойник на младия Тутанкамон.
— Докато Ай не те е изпратил в изгнание. И те е извикал отново кога?
— А, да. Когато Тутанкамон стана на шестнайсет години и започна да проявява тревожни промени в настроението си, когато започна да се държи повече като дете, отколкото както подобава на Носителя на двете корони, Държача на жезъла и тоягата, Любимия син на Амон Ра.
— Какво се случи след това? — попита главният писар тихо.
— Какво се случи след това? — залюлях се върху възглавничките. — Знаеш какво се случи! Ай и останалите бяха залисани в прочистване от вярата в Единствения; Ахетатон бе изоставен на разрухата. Старите богове на Египет, начело с Амон Ра, отново бяха на почит. Армиите на Египет излязоха от границите на империята, за да срещнат враговете ни. Злато и сребро, налози от чужди принцове отново започнаха да се леят в Египет.
— Какво се случи? — повтори той многозначително. — Какво стана… нали се сещаш, към края?
— Това искаш да видиш в изповедта ми, нали?
Той кимна, без да откъсва очи от моите.
— Ще го напишеш.
— О, да — изскърцах в отговор, — ще пиша!
Първа глава
Аарутанкуат: кобрите в подземния свят, които изгарят душите и сенките на мъртвите
Да, ще пиша! Ще призова всички богове, сякаш това място, това време е Гер-ен-срит-сапт — Нощта на преброяването на мъртвите. Ще пия вино и под негово влияние ще се потопя обратно в годините до втората седмица на Пармоути, първия месец в сезона за сеитбата, деветата година на Тутанкамон, Хор на Юга, Силния бик, Родения с радост на Двете господарки, Въплъщението на закона, който успокоява Двете земи, Златния Хор, Младия лик, който радва боговете, Сина на Ра, Обичания от Амон, Онзи, който се появи върху другия трон на живия Хор, Бича за народите на Деветте лъка, Притежател на Великия дом, Господар на годините…
Спомням си глашатая, който изреждаше тези титли, докато Царският кръг, Върховният съвет на Египет, се бе събрал в украсената с красиви мозайки Зала на делфините в сърцето на двореца Малгата. Присъстваха всички: генерал Хоремхеб, Главен писар на армията, и неговият помощник Рамзес — и двамата могъщи воини, облечени в лека униформа, с наперени тояги, златни яки и проблясващи медальони; Хюйи и Майа в скъпи плисирани роби; Пентжу, придворният лекар, Пазител на лявото и дясното ухо, чийто проблем с виното се задълбочаваше и сега беше закъснял; разбира се, там беше и Ай с тъмното аристократично лице, а отстрани — неговият рекит, „бог сянка“ или, както Ай тайно го наричаше, Ху-и, което означава „онзи, който е готов да плюе отрова“: Главният писар на тиванската армия, по-малкият брат на Ай — Нахтимин — вечно готов да изпълни волята на брат си, убиец до мозъка на костите си, касапин до дъното на душата си. И накрая идваше ред на Собек, Началник на полицията на Източна и Западна Тива. Беше се облякъл елегантно за случая — зелена огърлица от халцедони на врата с пръстени и гривни в същия цвят, полумрежеста ленена роба, наметната над подплатената пола, и жилетка без ръкави. И той като останалите бе събул сандалите си в преддверието. Собек вече до голяма степен се наслаждаваше на живота, дори бе пуснал малко шкембенце, а лицето му бе понапълняло и загладено. Истината бе, че се беше задомил и бе намерил някакъв вид щастие.