— И се пропихме — усмихна се Рамзес.
— Египет вече е възстановен — обади се Нахтимин, който обикновено мълчеше.
Хоремхеб сведе глава, за да прикрие усмивката си. Щом Нахтимин искаше война, значи Ай вече е дал съгласието си.
— Хазната е пълна — продължи Нахтимин, — житниците преливат. Тива е силна. Беззаконието е прочистено. Трябва да изпратим войски през Синай.
— Такава ли е волята на фараона? — вдигнах аз поглед към Тутанкамон, който вече упражняваше отговора си.
— Волята на фараона и повелята на баща ми, Амон Ра, е да извадя меча си и — тук гласът на младия владетел се извиси — нека долните азиатци и всички народи на Деветте лъка почувстват нашата сила.
Тутанкамон приключи с поглед в мозайката от сребърни лодки върху златно море в далечния край на залата.
— Това е думата на фараона — заяви Ай. — Сега е сезонът на сеитбата. Войските ни трябва да преминат Синай много скоро, но първо трябва да поговорим. Нека разберем какви са намеренията на хетите. Кого да изпратим?
Ай погледна Пентжу неприязнено. Между тях имаше дълбока бездна, основана на хиляди причини, между които враждебността на Пентжу към Нефертити и фактът, че лекарят притежаваше Бокала на славата, държан някога от ръката на Аменхотеп Великолепни — предмет, който Ай желаеше да притежава с цялото си сърце. Пентжу задържа поглед върху Ай за миг, след което се оригна звучно. Ай се подсмихна и посочи към мен.
— Предлагам да изпратим при хетите лорд Маху, Надзирател на Дома на тайните. Какво ще кажете?
Хорът от дванайсет кушити — трима мъже, три жени, трима евнуси и три деца, поде припева на химна под сянката на огромната смоковница в Градината на Белия лотос в края на двореца Малгата. Наблизо оркестър от нубийски джуджета, под зоркото ръководство на надзирателя си, свиреше омайно на обои, лютни, лири и арфи. Срещу тях, скрити зад сянката на сини ветрила от щраусови пера, облечените в най-скъпи одежди Тутанкамон и Анхесенамон ловуваха на ръба на изкуствения канал, прокопан от Нил. Широката ивица вода, прочистена и филтрирана, бе оформена така, че да представи цялата красота на великата река с блатистите, обрасли в трева брегове, жилави храсти и папирусови горички. Вонята на мократа кал бе умело прикрита от парфюми от безброй видове цветя, както и облаци тамян, касия и мирта, горящи в кадилници из градините.
Фараонът седеше върху изработен от абанос и слонова кост стол с малка табуретка с възглавници за обутите му в сандали крака. До него се беше изтегнало питомното му лъвче Консу, леко потрепващо в съня си, докато господарят му готвеше лъка си в очакване на викачите да подплашат гнездящите в горичката водни кокошки. Анхесенамон, великолепна в цветните роби и украсена диадема, с ярко блеснала на слънцето огърлица, се опитваше да му помогне. Недалеч от тях нейната довереница и главна придворна дама Амедета държеше вдигнати два поръбени със злато слънчобрана. Ято птици изпляска от горичката в облак крясъци и цветове и Тутанкамон нареди на държачите на ветрила да се махнат. Анхесенамон подаде на съпруга си една стрела. Тутанкамон пусна онази, с която вече се бе прицелил, обърна се да вземе следващата, но видя мен и Джарка, застанали с иконома в галерията с колони, водеща към градината.
— Чичо Маху! Чичо Маху!
Ловът бе забравен, лъкът и стрелата — захвърлени, сякаш за миг бе забравил за ятото, което вече се въртеше и кряскаше в небето над канала. Анхесенамон направи ядосана гримаса, но Тутанкамон вече ни даваше знак да се приближим. Икономът, придворен от Златната зала, закрачи напред надуто с бял жезъл в ръка. Тутанкамон нареждаше тронът му да бъде преместен, да бъдат донесени възглавнички, а хорът и оркестърът да млъкнат. Двамата с Джарка коленичихме на възглавничките, притиснахме чела пред краката му, после останахме седнали. Тутанкамон сведе към нас ясните си твърди бадемови очи. Усмихваше се, но изглеждаше разсеян. Пентжу трябваше да е с нас: Тутанкамон беше блед, а по челото му изпод синьо-златистата кърпа за глава се стичаха големи капки пот. Анхесенамон се облегна на трона му с нацупени чувствени устни, бдителни очи и леко отметната назад красива глава — поза, която толкова напомняше на майка й.