Сергей Залигин
Годината на Солженицин
1990 година ще влезе в историята на съветската литература и като година на Солженицин: много списания ще публикуват негови произведения, много издателства ще отпечатат негови книги.
Едва ли друга литература е видяла или ще види някога такова съсредоточаване върху един автор — това е безпрецедентен случай.
И макар да съм сигурен, че този случай е предизвикал, а след време ще предизвика още повече недоумение, не виждам смисъл да обяснявам как и защо е възникнал. Не е могло да бъде другояче — това е всичко.
И все пак редакцията не може да върши едно голямо обществено дело безмълвно.1
Не можем да не изпреварим публикацията на произведения на Солженицин поне с няколко съображения.
Сега ми се струва, че 1917 година е била гранична за света, в който на Русия е трябвало да принадлежи особена роля: очаквало се е всеки момент тя да стане страна-победителка, защото е имала достатъчно развита промишленост, а селското стопанство придобивало тия форми, които се опитваме да внедряваме днес, през 1990 година, като най-напредничави и спасителни. Имала забележителна наука, изкуството й изживявало своя сребърен век, сребърен по собствена оценка, а в световен план може би и златен. Имала и огромни проблеми, които започнала да решава по свой собствен начин — отрекла се по принцип от съществуващия свят и решила да построи друг, а праха на този да отърси от нозете си.
Оттогава са изминали повече от седемдесет години, но две мнения няма: нито една държава, нито един народ не е повторил трагизма, през който е преминала Русия, преминала може би дори в интерес на целия останал свят — ако все пак някой е трябвало да го премине. Защото не може да има опит без алтернатива, опитът на Русия всъщност е алтернатива за грелия свят.
Но така или иначе колкото по-изключителни са историческите събития, в толкова по-изключителни личности се персонифицират те, и в руската история винаги са се явявали такива като Сергей Радонежки, протопоп Авакум и цар Петър, имало ги е и преди тях, и след тях — също. И в изкуството ги е имало: Пушкин, Толстой, Достоевски, Шаляпин, Чехов — всички те са изключителни фигури, изхождащи от изключителността на народното битие. И единствено в политическата наука ни липсваха политици-стратези, способни трезво да оценяват последствията от своите деяния, помъдрели от опита на предишните поколения, не само отечествени, но и европейски. Откриватели-Колумбовци обаче сме имали винаги — имали сме и Ломоносов, и Менделеев, и Вернадски, имали сме забележителни научни школи. Впрочем и културата на Азия ни беше страшно необходима дори само поради факта, че твърде безусловно се причислявахме към Европа.
Въпреки това все още ни е чудно, че за много народи по Земята не само не съществува, но и никога не е съществувал въпросът „Кои сме ние?“, и че един народ може да съществува и без този въпрос, да съществува благополучно, възприемайки себе си като даденост на един също така даден от природата свят.
И все пак едва ли не всеки от нас биваше изправен пред избор: какъв съм? Комунист — социалист, националист — интернационалист, партиен — безпартиен, ляв — десен, ленинец — троцкист, демократ — сталинист. Господи, нима е възможно да изброим всички мислими (и немислими също така) варианти на самите себе си?! Каква трябва да бъде литературата при тия условия? Руската — за Русия?
… И ето пак „трябва да бъде“ — в интересите на обществото, на страната, на цялото човечество най-сетне — думи, приложими единствено към руската литература, другите литератури не питат за това нито историята си, нито своето настояще. Свободата на изкуството в Европа или в Америка се състои преди всичко в това, че там този въпрос просто не възниква. Изкуството чувствува необходимостта да улавя днешния вкус и нуждите на обществото преди всичко като своя собствена необходимост, като начин за оцеляването си.
И на Запад това е така далеч не защото колкото по-напред отива изкуството, толкова по-лекомислено става то — а защото нито историята, нито съвременността му диктуват какво трябва да бъде, как да се развива. Развивай се както си щеш, пък ние — обществото — ще преценим интересно ли си за нас или не. Но тяхното общество не прехвърля върху изкуството собствените си проблеми, беди и трудни решения, защото за такива цели си има други институции и други методи.
Тези общества не са преминали през събитията, през които сме преминали ние, отминала ги е горчивата чаша, затова те нямат за задача „да преосмислят миналото си“, дори и да имат, тя не ги тревожи кой знае колко, а що се отнася до бъдещето, до утрешния ден — то може да бъде повече или по-малко благополучно и те са загрижени за това, но съвсем не са поставени в положението всеки божи ден да чакат някакви катаклизми или пък съвсем неочаквани решения на Политбюро. Те не си задават въпроса: какво ли ще бъде утре?