Явно такава една стабилност всъщност е цивилизацията, но ние едва ли ще можем да я постигнем в близкото бъдеще. Все още я търсим. Сега търсим всичко, какво ли не: сапун, нравственост, политически идеи, салам, решение на националния въпрос, железопътни билети, ученически тетрадки, а когато се търси всичко, търсенето следва не толкова законите на логиката, колкото става наслуки — по интуиция или по предчувствие, по това какво и как „каза Горбачов“, „каза Елцин“, „каза Иванов-Петров“.
И все пак кризата на реалистичната логика е възникнала не днес, а все в същата 1917 година.
Всъщност оттам води началото си и днешният ни въпрос: каква „трябва да бъде“ литературата? — а още преди това е възникнал и другият: кои сме ние? И Достоевски си е блъскал главата над това, кои сме ние, по свой начин и Толстой, и Чехов, и Платонов, и Маяковски; и Съюзът на съветските писатели разясняваше на всеки гражданин какъв е: дали е герой на социалистическия труд, или е вредител, човек идеен или безидеен, съзнателен или не много.
А въпросът впрочем не може да се разглежда сам за себе си, изолирано от другия въпрос, формулиран веднъж много ясно, отчетливо и кратко от един наш чудно ако не и фантастично надарен човек.
Имам предвид Шукшин и въпроса, който той постави така естествено в навечерието на смъртта си:
„Какво става с нас?“
А с нас става точно това, което ни съответствува — на нашия строй и на характера на историята ни, на нашата неорганизираност и на недоверието ни към самите себе си, към нашето общество, към нашата наука, изкуство; тогава и руските писатели и учени изведнъж се оказват зад граница, получават там признание или поне нормални условия за живот.
Само като си помисли човек — милиони руски интелигенти са напуснали родината си след Октомври, този процес не секва и до днес. Това са само загубите на живи, а колко са мъртвите?
Ако подобно нещо се случеше примерно във Франция — какво ли би останало от нея? И какви ли щяха да бъдат днес французите? Невъзможно е човек да си представи! Но ето че и ние не сме в състояние да си представим самите себе си.
А Солженицин повече от който и да е руски писател отговаря на въпроса кои сме ние, сегашните, чрез въпрос: „какво става с нас?“
Понякога логиката е такава: най-добър отговор на даден въпрос може да бъде друг въпрос.
Общо взето няма гениални отговори, има само гениални въпроси.
Сега особено ни изненадва фактът, че против публикуването на Солженицин в родината му се обявяват и някои писатели. Как да си обясним това? Не бихме искали да мислим така и все пак не е ли причината в това, че тия публикации ще зачеркнат значението на редица други белетристични произведения, пиеси, статии, изследвания?
Понякога са ми казвали: пък нашите леви демократи протестират! А ние сме свикнали да се съобразяваме с общественото мнение!
Никой не обясняваше кои са тия леви демократи, а аз далеч не съм склонен да пресмятам нито левите, нито десните. Това е напълно безпредметно. Но ето че и пощата на „Новый мир“ не мина без протести — леви ли, десни ли: защо печатате Солженицин?
В същото време Солженицин не може да не бъде печатан. Да не го печатаме — това означава освен всичко друго да не уважаваме себе си, да вдигнем ръце: „Помощ! Страх ни е!“ Моята лична привързаност към него, еднозначното мнение на редколегията, хилядите читателски писма само потвърждават довода: не може да не го печатаме! Както не можем да не се замислим над написаното.
Аз мислих… И освен до очевидните стигнах до едно, макар и не очевидно, но заключение. Дойде ми наум, че отминавайки Пушкин, като почнем може би от Радишчев и по-нататък от Достоевски към Решетников, към Успенски, Платонов, Гросман, отчасти и към Булгаков, към прозата на Абрамов, Белов, Астафиев, Распутин и другите „селски“ писатели, руската литература изразява живота в страдание.
Не, това не са страданията на младия Вертер, нито пък страдалческите герои на Юго, не са дори западните белетристи от периода след Втората световна война, които писаха за Освиенцим и за Сталинградския фронт.
За тях страданието може да е продължителен, но все пак епизод, имало го е, ала ще отмине, преминал е — за тях не е могло да бъде иначе, не е и било.
Докато за руските писатели-страдалци мъките са неизбежни, те дори не са фон, а самото съществуване и същност през дореволюционното битие, или пък по-нататък — гражданската война, колективизацията, годините на култа и застоя — всичко това вече не са събития от живота, а самият живот. Вярно е, че имаме опити, и то не съвсем безуспешни, да бъдат разкрасявани гулаговските страдания: нали бяха създадени „Веселите момчета“, „Волга-Волга“, „Екатерина Воронина“, „Щастие“, „Кавалерът на Златната Звезда“, имаше паради, награждаване на челниците — не искам да кажа, че всичко това е било неискрено и продажно, но, първо — далеч не всички художници се увеселяваха така, а само най-челните, и, второ — мракът на 1937-ма и другите години не само не се разсейваше, а за мнозина се сгъстяваше още повече.