В Русия същият този въпрос се поставя по друг начин: коя книга през тази година ви се струва най-интересна?
Въпросът в първата си формулировка като че ли изравнява писателя със спортиста — и за единия, и за другия е важно да заемат първото място.
При това зрителят на спортното състезание се възхищава и съпреживява, но съвсем не чувствува нужда да вземе непосредствено участие в състезанието, да излиза на посипаната със сгур писта, да се покачва на подиума и да вдига щанги. Резултатът от състезанието е обективен и еднакъв за всички.
А въпросът за „интересната книга“ предвижда именно такова участие, субективна оценка и наличието на опонент — също такъв читател, за когото обаче тази творба не е интересна, той се интересува от съвсем друга. „Ах, друга ли? Ще ти издера очите!“ — ето какви са нашите читателски взаимоотношения (и не само читателските).
Още повече че този въпрос е и провокационен, защото предвижда и оценка на читателя, на неговия собствен интелект, субективна оценка на писателя от читателя, а в светлината на това, за което току-що говорихме — оценката на учителя от неговия ученик. Когато говорим за Солженицин, ние изхождаме именно от това традиционно признаване на учителската роля на книгата. Ние я разбрахме и приехме още от времето, когато бе публикувана повестта „Един ден на Иван Денисович“.
Разбрахме я, но не докрай, не в цялото й значение, което е не само практическо, но, ако може така да се каже, и теоретично.
Ние и досега не можем да се начудим: как е могъл социалистическият реализъм да се окаже толкова могъщ, и то не само в литературата, не само в изкуството, а дори в самия живот на няколко поколения? Защо тия поколения така лесно приемаха лъжата за истина, злото за добро, крепостничеството за свобода?
А всичко е било много просто: достатъчно е било човек да се излъже един път, един-единствен път, да повярва, че близките десетилетия ще доведат народа до вечно щастие и справедливост, и тогава вече като че ли изглежда някак неблагородно да забелязваш и лъжата, и жертвите, и духовното обедняване. Социалистическият реализъм искаше точно това: да се вижда не толкова действителността, колкото безупречното „учение“ за нея, не толкова действителността, колкото заложената в нея от това учение „тенденция“. И щом е така, то благородните социалистически реалисти упрекваха Солженицин не в нещо друго, а в предателство спрямо тази действителност.
Абстрактните художници също бяха като трън в очите на социалистическия реализъм само поради факта, че той искаше да вижда себе си като единствения „художествен метод“ на този свят, но те не бяха противниците, които можеха да опровергаят социалистическия реализъм, това можеше да направи само реализмът като такъв — без прилагателни и без вторични „изми“, реализмът с огромна сила и безупречна истина.
„Един ден на Иван Денисович“ бе именно такова явление.
Но в крайна сметка реализмът рано или късно излиза в ролята на съдия над всеки „изъм“, дори породен от самия него. Едва ли тази роля обаче е била получавана някога от литературата с такъв труд и с такива жертви и при появата в изкуството на толкова велика и непреклонна личност.
Чудно нещо: всяка една „тенденция“ най-достъпно и ожесточено се изповядва от нейните непосредствени интелектуални творци, и, второ — от хора, на които им липсва всякакъв интелект, а една среда и болшинството дълго време остават инертни, вслушват се, дълго време не издигат от средата си личността, която би била способна да събори и едните, и другите (които могат да бъдат по-силни от „едните“). Но рано или късно, а това непременно става, реализмът встъпва в правата си.
Няма да твърдим, че всичко се свежда само до една личност, още повече че тя винаги е една, но тъй като не можем да отричаме наличието на творци-„тенденции“, невъзможно е да си представим действителността и без велики реалисти.
Но нека се върнем към факта от литературната хронология — нали в паметта ни е останало време, означавано с думата „затопляне“, а символ на затоплянето естествено си остана Иван Денисович. Това беше така.
А какво ни чака днес с публикуването на „Архипелагът Гулаг“, „В първия кръг“, „Раковият корпус“, „Март седемнадесета“ и другите произведения на Солженицин?
Читателите явно смятат, че дори на фона на колосалните събития, които стават с нас днес, тия публикации също ще бъдат събитие. И не толкова от информационен порядък — ние вече сме наситени с информация, — колкото все със същото си учителско значение: а няма ли тия книги да ни помогнат да се ориентираме в това, което става с нас, което става днес, в това все пак кои сме ние, днешните?