Във всеки случай списание „Новый мир“, което миналата година вече публикува „Архипелагът Гулаг“, през настоящата ще публикува „В първия кръг“, „Раковият корпус“, а може би и някои други произведения, изхожда именно от тази предпоставка: трябва да помогнат.
И работата не е в това, че всички публикации ще ни просветят, че преди да ги прочетем не сме разбирали какво става около нас, а след като ги прочетем веднага ще разберем всичко — това не е възможно; работата е там, че нямаме много голям избор на средства за разбиране и за действия, за осъществяване на преустройството в битието ни, от което сме погълнати. Следователно ние не можем, нямаме право да пренебрегнем нито едно от тия средства.
Солженицин е значителен за нас със своя възглед за историята и с оная последователност, с оная логичност в изследването и в самото преживяване на „физиката“ на века, от които ние все още сме лишени, каквито не сме разработили за себе си при тия колосални проблеми и задачи. Сега за нас е важен самият факт на съществуване на тази последователност, за каквито и проблеми да се отнася тя. Та нали последователността е ясност и определеност, тоест, все същият „остър“ дефицит.
Колко често, чувствувайки собствената си правота и неправотата на противника, отстъпваме позициите си именно защото нашият опонент е последователен, а ние — не. Понякога имаш повече и информация, и фактически знания, а към отделните исторически факти подхождаш по-здраво и по-обективно, а в резултат — не и не: опонентът ти, който притежава последователност и твърдо знае какво иска и какво не, какво утвърждава и какво отрича, взема над тебе връх.
Защото днес се появиха толкова автори и книги, които разрушават не само едни политически догми и принципи — това е половин беда, това е тяхно качество, — но попътно разрушават и логиката, и последователността на мисленето ни като цяло!
Новото мислене трябва да притежава нови, свои собствени средства за самоутвърждаване. Не само тях, но тях — задължително. И тук отново ни е необходима учителската книга.
Логиката — кой знае защо, ние често я отъждествяваме с реализма — е необходима в произведението и тогава, когато в него няма или почти липсва реализъм. Например творчеството на Булгаков, Платонов, Кафка. По това всъщност художественото произведение се отличава от действителността, от всяка друга съзидателна дейност, с тази, така да се каже, теснота на изкуството, теснота и логическа съсредоточеност, които го извисяват над реалния и толкова разсредоточен живот. Единствено логиката на изкуството е способна да създава символ, а символът е най-пълното въплъщение на реалността.
Ако не други, то ние поне знаем какво значи алогично общество, чиято реалност не е подчинена на логиката, какво означава да бъдеш гражданин на това общество. В него с още по-голяма сила звучи мисълта на Хегел, че прозата е подредена действителност. И как само подхожда това определение на прозата на Солженицин, как точно обуславя неговата философия!
Нашето съзнание е изкривено и толкова повече ние се нуждаем от курс по логика, и при това не някакъв отвлечен, а приложим към самите нас. Курсът по логика, който представляват произведенията на Солженицин, ни приканва да съпоставим този писател с късно, твърде късно появилата се на този свят руска философия на такива мислители като Соловьов, Булгаков, Бердяев, Франк и други от същото поколение.
В световната философия всички те са уникални фигури, толкова особени, колкото особена е била Русия по тяхно време с миналото си. Техен дял са били не всеобщите понятия, такива като Хегеловите тези и антитези, или Кантовото „нещо в себе си“ — по онова време те са били вече азбучни понятия — руските философи са искали да приложат философията към историята и нравствеността на своя народ, именно оттук извеждат те своята философия.
Като художник Солженицин върви по същия път. Той ни навежда на отечествено-глобални размисли, които сега така ни липсват, защото сме погълнати от проблемите на днешния ден, а за да четем Солженицин трябва да умеем да се откъснем от нашата ежедневна суета.
Солженицин е оня народен писател, какъвто може би никога досега не е имало и в толкова народната руска литература: та нали на него се наложи да възстановява в нашето мислене самото понятие „народ“, по онова време вече разклатено, преминало през такива невиждани изпитания и съмнения, че дори и отдавнашният наш въпрос „кои сме ние?“ като че ли губеше значението си. Трябваше да оцелеем, независимо от това кои сме, кой е той, кой съм аз. Но нали можехме да оцелеем единствено като народ. По друг начин — не.