Не, Солженицин не е народник, не е почвеник (славянофил) и дори не е „селски писател“. Той е оня народен интелигент и интелект, който е могъл да създаде образите на Иван и Матрьона и в същото време безупречно точни портрети на елитарните инженери, затворници в златна клетка, златна на фона на всеобщото бедствие.
Иван и Матрьона дори не са потомци на казаците на Толстой, те не са продължители нито на Хор, нито на Калинич, най-вероятно е да водят началото си от подлиповците на Решетников; интелектуалците инженери от специалното конструкторско бюро — това са Пиеровци Безухови, натъпкани с технически знания, и осакатени от историята до неузнаваемост. Нейни арлекини, те са заети не с нещо друго, а с конструиране на апарати за подслушване, предназначени за залавянето на също такива интелигенти, също такива потомци на неотишли си още от живота пламенни революционери. Достатъчно е такъв един потомък да каже някоя „нецелесъобразна“ дума по телефона — и ето я „черната овца“.
Ето го него, тоя народ! ГУЛАГ с Иван, Матрьонината къща с хлебарките, апартаментът на съветски дипломат, „златното“ конструкторско бюро…
Как да го опознаеш своя народ в тази фантастично трагична действителност?
Солженицин го опозна и го изясни. И още тогава заръча на нашето време: изяснявайте! Историк по призвание, той непрекъснато ни предупреждава: да не се заблудите в историята!
Още много и много ни предстои да помислим и да си спомним за явлението, наречено Солженицин.
Но във възприемането на изключителни явления от този род има нещо много по-значително от отделния факт, от една или друга оценка, от едни или други отношения между хората, отколкото едно или друго изследване или статия.
Това „нещо“ е самата природа и нейното чудно изобретение — личността на един забележителен художник-мислител, близкото познанство с когото, постигането на неговата личност, ни поразяват със съзнанието, че отсега нататък никой и никога не ще бъде в състояние да ни лиши от него, дори собствената ни памет.
Понякога чувам да казват: ще мине време и „С“ (Солженицин) ще застане до такива писатели като „В“, като „М“, като „Т“.
Аз съм убеден: Солженицин никога и в никакъв ред не ще застане, той не е зависим от никого, а този ред просто е нелеп.
Когато назоваваме едно след друго имената Толстой, Достоевски, Чехов — нима това е редица? Когато казваме: „земя“, „вода“, „атмосфера“ — нима това е редица?
Това са отделни сфери и взети заедно образуват света, образуват го именно защото не са взаимозаменяеми и са еднакво необходими.
Същото положение заемат и в нашето съзнание великите творци.
На мен като редактор често ми задават въпроса: не ни ли застрашава култ към Солженицин и самият той не се ли нагърбва с ролята на месия?
По принцип култът към един голям писател не е чак толкова лошо нещо. Защо да е бил лош култът към Толстой, към Достоевски? Дори скромният Чехов, и той е бил издиган в култ. Пък и мнозина наши съвременни писатели — да не би да не се стремят към своя култ? Друг е въпросът, че не им стига барутът, или твърде условно им стига за една-две години.
Що се касае до месианството, човек, преживял толкова, колкото е преживял Солженицин, поел такъв кръст и задачи, сигурно не може да му бъде чужд.
Но въпросът не е в неговите усещания и чувства, става въпрос за нашето възприемане на творчеството му. Завръщайки се в Русия след четвърт век, Солженицин ще срещне в нас други хора, съвсем не тия, с които се е прощавал някога, в „персоналния“ самолет, пътуващ по маршрута Москва — Кьолн.
И ако в ония времена той наистина е могъл да стане месия, а именно това обстоятелство е плашело властниците, сега положението е друго: при нашето объркване може би не би било зле да се сдобием с месия, но го няма и нямаме никакви изгледи да го намерим някъде — ще ни се наложи да разчитаме на собствения си ум.
Друг е въпросът, че за да разчитаме на него, трябва усилено да го храним.
Преди всичко с такива книги, каквито пише Солженицин.
Сега е друго, настанаха нови времена. А тогава, не от октомври 1917, но от август 1914, от първия ден на Първата световна война, светът се разцепи на два лагера, а след това народите излизаха от това разцепление кой както може, всеки сам за себе си: Русия и Унгария — чрез революции, Полша и Чехословакия — чрез автономия, Америка — чрез обогатяване, Германия — през Ваймарската република и фашизма. Световното разцепление се потвърди и от сталинизма, и от хитлеризма, и от Втората световна война, и от студената война. Ние стояхме на ръба не само на ядрената конфронтация, но и катастрофа. Седемдесет и една години (1914 — 1985) човечеството бе по-скоро понятие, отколкото факт.