Скупчени около ризите и гащите, задържаните чакаха, потънали в мрачно мълчание. Старшината ги изгледа от глава до пети.
— Какво правите тук? — попита той. — И защо се криете?
О.з. Храбров и другарят Антонов не отвориха уста, само момчето с бенката каза:
— Аз съм Бобо Черното око и дойдох, защото искам да участвувам в страховитото отмъщение на РЕДУТ. И не куцам, и имам обща бележка 5.75. Само че свидетелството ми е в Пловдив.
— Точно така — добавиха инж. кака Вера и инж. бате Ники. — А ние го придружаваме.
— Хм, хм… — прецеди през зъби старшина Марко. — А къде е този РЕДУТ?
Никой не знаеше това.
— Ще узнаем, ще узнаем! — рече старшината. — А сега, моля, елате всички с мен! За малка справка.
На третия етаж леля Гица видя как старшина Марко повежда арестантите към управлението, глътна цяла череша и се задави от удоволствие.
7.
Селекция или как се подбират играчи — първи кръг
Влади Моторетката също видя арестантите. Спотаен зад колоните на зала „Фестивална“, той ги съпроводи с поглед, докато изчезнаха.
Повече от 40 минути бе прекарал тук, дебнейки всяко движение пред кооперация „Лале“. Задачата му бе много отговорна: той бе длъжен да спира всички некуцащи момчета, които идваха на оповестения от позива сбор, и да ги отправя към Бункера. Този стратегически ход се оказа блестящ…
След като се увери, че старшина Марко е на безопасно разстояние, Влади хукна към скривалището. Пред входа го посрещна проф. Кънчо.
— Какво става?
— Всичко е бомба! Арестувани са полковник о.з. Храбров, другарят Антон Антонов, двамата инженери, дето правят роботи, и едно момче с тях, не знам как се казва, има бенка на бузата.
— Знаменито! — каза проф. Кънчо. — Сега вече можем да почнем селекцията. Да знаеш колко народ се събра! Страхотен отбор ще направим!
Влязоха в Бункера. В полумрака на подземието се движеха някакви момчета, шумяха и размахваха бели листове.
— Тишина! — извика проф. Кънчо. — Тишина! Чуйте ме добре!
Кандидатите млъкнаха. Проф. Кънчо подхвана:
— Сега тук има 47 кандидат-футболисти. На нас ни трябват само седем играчи, защото си имаме вече четирима, и още три резерви, значи всичко десет души. Писмен изпит няма да се полага, защото няма време. Ще има два кръга. Първи кръг: преглед на свидетелствата и въпроси за интелигентност! Втори кръг: разни състезания по футбол. Ако искате да знаете, това се казва селекция. Хайде сега един по един минавайте пред журито и си показвайте свидетелствата. Двойкаджии и тройкаджии не приемаме. Остават само най-високите бележки и дето знаят немски.
— А с френски не може ли? — попита някой.
— Не може. Мюнхен е в Германия. По френски ще приемаме, когато шампионатът се състои в Париж. Хайде, номер първи!
Журито, настанено пред входа, се състоеше от проф. Кънчо, Гошо Йогата и Влади Моторетката. Андреа и Митко Пеле бяха роби-асистенти.
Първо напред пристъпи едно малко като фъстъче момченце с бретонче на челото. Имаше сини очи, бели коленца и изглеждаше съвсем малолетно: липсваха му сума зъби. Като видя обаче свидетелството му, журито си глътна езика: отгоре до долу като тумбести войничета се бяха наредили само шестаци!
— Хм… — поизкашля се проф. Кънчо. — Немски знаеш ли?
— Знам.
— Какво играеш?
— Център-нападател — леко изфъфли момченцето през беззъбата си уста.
— В кой клас си? — обади се Влади Моторетката.
— Минах за втори.
— Млечни зъби не приемаме! Ние съставяме национален отбор, а не детски ясли. Да те няма!
Фъстъчето едва не се разплака, но не мръдна от мястото си.
— Чуваш ли? — извика Влади. — Хайде, беж!
Кандидат № 1 се отдръпна встрани, загледан със завист в останалите момчета.
Защо Влади го отряза така безцеремонно? Много просто: той нямаше намерение да отстъпи никому мястото си на център-нападател на отбора!
— Следващият! — провикна се проф. Кънчо.
Пред журито застана един дългуш с неизрязани нокти и неумит врат. Свидетелството му сочеше тройки и двойки.
— Не може! — отсече журито. — Друг!
Третият не знаеше немски и също отпадна. Четвъртият се чудеше коя е третата планета на слънчевата система и не бе приет. Петият, шестият, седмият… Кандидатите минаваха и никой не отговаряше на условията. Дойде ред на № 17.
Беше едно тънко момче и като го видяха, всички се засмяха, защото цялото му същество бе усмивка. Усмихваха се неговите очи, бузи, брадичка, а устата му, голяма, се усмихваше дъгообразно от едното до другото ухо (виж рис. 8)5. Свидетелството му бе шарено — от тройки до шестаци. Той заяви, че се нарича Льонка Пантерата, че знае малко немски и че е най-големият вратар на републиката.
— Бел. ventcis