Старшина Марко: — БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ ще изяде с парцалите ЖСК СЛАВА и ЦПК ПЛИСКА, защото те не са никакви отбори, а ясли с ритнитопковци. Само нашите!
Инж. кака Вера и инж. бате Ники: — ВИСШИСТ ще изяде с парцалите един след друг и СЛАВА, и ПЛИСКА, и БЕНКОВСКИ-ОМУРТАГ, защото всички те не са никакви отбори, а неграмотни ритнитопковци. Само нашите!
След като тия любезности бяха повтаряни в продължение на триста и трийсет минути, старшина Марко прекрати дискусията и авторитетно отсече:
— Моля незабавно да напуснете този кабинет, защото ми трябва за семинар. И ако някой от вас попадне по следите на РЕДУТ, моля да изпълните своя дълг. Ще чакам вашите съобщения.
Разделиха се ужасно изнервени.
Както обикновено о.з. Храбров отиде на стадиона, където трима поливачи лениво въртяха маркучи над тревата. И както обикновено той се зае да ги учи как да поливат, защото, нали, от умелото поливане извънредно много зависи дали тревата ще расте в правилна посока, а от посоката на тревата извънредно много зависи посоката на бомбения шут на „златната обувка“.
Тогава съзря редутаблите. Те се приближаваха, леко смутени от неговите огромни мустаци. Много от тия хлапета той бе срещал неведнъж из квартала, но никога не бе им обръщал внимание, защото не виждаше в тях надежда за бъдещи футболни кадри.
Групата мълчаливо го наобиколи. Напред пристъпи едно чорлаво момче с леко вирнато носле.
— Добър ден — рече то със спокойно достойнство.
— Добър ден — избоботи недоверчиво о.з. Храбров. Какво има?
Момчето учтиво подаде десница:
— Аз съм професор Кънчо, капитан. Ние сме футболисти и ви молим да ни разрешите да тренираме във вашия стадион.
— Футболисти? Тъй, тъй! И от кой отбор?
— Ние… — замънка проф. Кънчо, — … ние… от никакъв отбор… Ние сме чисти футболисти.
Полковник о.з. засука мустак:
— Не може! — каза той. — Тук ритат само златни обувки от ЦПК ПЛИСКА.
— Ама ние ще тренираме, когато златните обувки няма да са тука.
— Запишете се най-напред в нашия отбор, па ще видим! — рече полковникът о.з.
— А ако не искаме във вашия отбор? — обади се Влади язвително.
— Щом като не искате, ще се махнете от нашия стадион, защото газите тревата.
— Много важно! — провикна се Влади. — Ще минем и без вашата трева! Долу тревата! Долу златните обувки!
Възмутен, полковникът о.з. посегна към викащия, но Влади бе вече далече и продължаваше да крещи:
— Долу златните обувки, дето не можаха да бият Перу! Долу!
Редутаблите хукнаха към изхода. Последен изчезна Млечния зъб.
В Големия стадион изобщо не можаха да влязат: железните крепостни порти и дебелите бетонни стени го пазеха и от бронирани дивизии.
Отидоха в По-малко големия стадион. Тук също игрището беше съвсем пусто и само един самотен бегач на дълги разстояния обикаляше пистата с изплезен език. Този път влязоха в канцеларията. И излязоха с провесени носове.
И дълго редутаблите обикаляха столичните стадиони с надежда, че ще им разрешат да тренират, и навсякъде един и същи отговор:
— Само ако станете наши членове!
Привечер, съсипани от умора, скитайки безцелно из Парка на свободата, те се озоваха в една буренясала поляна до железопътната линия, където маневрираха локомотиви. Излегнаха се на сгурията, обзети от мирова скръб. Недалеч от тях седна и Млечния зъб, който упорито ги бе следвал през целия ден.
Проф. Кънчо горчиво въздъхна:
— Разбрахте ли сега защо ги пердашиха в Мексико?
— Да — отвърна Митко Пеле, — защото си нямаха Пеле.
— Не — каза проф. Кънчо, — а защото ТЕ се надуват. ТЕ си мислят, че като си имат златни обувки, могат без нас. Но ще видят ТЕ, като станем световни шампиони, на колене ще ни молят да играем в техните стадиони! И даже с автобуси ще ни возят, но тогава ние няма да искаме!
— А къде ще играем дотогава? — попита Влади.
— Да, къде? — повтори Йогата меланхолично.
Като далечно ехо на въпроса отвърна Андреа:
— Тук!
Тази думичка отначало не направи впечатление, но постепенно тя проникна в съзнанието на редутаблите.
— Вярно! — прошепна проф. Кънчо.
— Ама, разбира се! — добави Йогата.
А Влади Моторетката скочи, преметна се през глава, закрещя:
— Ураа! Имаме си стадион! Ураа! — Очите му блестяха като очите на Йогата в момент на четене на задачи през корица. — Хайде да си го направим истински, а? Искате ли?