Редутаблите ги нямаше.
Пръв усети вакуума старшина Марко, който отрано бе излязъл около „Лале“ с надежда да открие нещо за РЕДУТ. Надзъртайки в празните дворове, той се чудеше и маеше къде са се денали кварталните хлапета… Единствено нелегалните позиви си стояха по стените, неизтриваеми паметници на неговия позор.
След това почувствува вакуума леля Гица. Откакто вчера старшина Марко бе отвел арестуваните конспиратори, в двора освен скучните старци не се мяркаха никакви хора. И не тракаха омразните й летни кънки! Отначало това я изпълни с удовлетворение, после тишината започна да я гнети, а когато следобед леля Гица легна да подремне, тя чисто и просто не можа да мигне… Стана и излезе.
Третият, който констатира необичайната тишина, бе полковник о.з. Храбров. Той още си спомняше инцидента в стадиона и сега, съпоставяйки откритите заплахи на ония хлапета с нелегалните лозунги за отмъщение на РЕДУТ, разбра, че трябва да се вземат мерки. И също изскочи навън.
Навън бе вече и телевизионният режисьор другарят Антон Антонов. Гонен от професионални срокове, той тичаше по улиците, питайки се къде са изчезнали тия деца, които му трябваха тъй много.
И само едно момче се мяркаше през тия мъртви часове около зала „Фестивална“ и това беше Бобо Черното око. Пропуснал сбора в „Лале“, той се мъчеше да открие следите на РЕДУТ без помощта на инж. кака Вера и инж. бате Ники. Дебнеше пред „Лале“, надничаше в дворовете, душеше в градините и търсеше, уверен, че рано или късно ще успее.
Към пет часа следобед, връщайки се от работа, аз се стъписах пред картината, която се откри неочаквано пред мен. Недалеч от моста уморено крачеше Бобо Черното око. Зад него на разстояние от двайсетина метра вървяха един подир друг леля Гица, полковник о.з. Храбров, другарят Антон Антонов и, последен, старшина Марко, който умело се криеше зад дърветата.
Мигновено съобразих, че над РЕДУТ е надвиснала опасност. И за да разбера каква точно е тя, аз също тръгнах подир старшина Марко…
Това детективско дебнене завърши към залез-слънце. Безплодно.
Защото през това време редутаблите бяха далече от квартала, там, в „Океана на бурите“, зад гората до железопътната линия, където бушуваше истинска буря на човешката енергия.
След като бяха оградили стадиона си със зелена стена от храсти, бурени и клони, толкова висока и плътна, че любопитните погледи не можеха да проникнат, редутаблите усилено изпълняваха план-графика. Спомняте си, че план-графикът предвиждаше мероприятия за събиране на пари. За съжаление досега в касата не бяха постъпили почти никакви приходи. Обратно — тя бе принудена да осигури всекидневната дажба сладолед от малини на Тото Тотото, така че купуването на футболни обувки и кърпи за бърсане на пот бе отложено за неопределено време. Затова пък се заловиха с най-важната точка от план-графика — усилени тренировки в условия, близки до природните условия на Мюнхен.
Тук изведнъж се сблъскаха с непредвидена трудност: никой не знаеше какви са тия условия. Наистина попрочетоха нещичко в географския атлас, но в него не се казваше нищо за надморската височина на Мюнхен, за атмосферното налягане, за съдържанието на кислорода във въздуха, за облачността зиме и лете, вкуса на водата, храната, мъглата и прочие… Защото, то се знае, без точното познаване на тия данни бразилците и западногерманците трудно могат да бъдат победени.
— Ех, да можехме да пратим един разузнавач в Мюнхен! — въздъхна Влади Моторетката.
— А пари? — забеляза Йогата. — За билет и командировка?
— Да попитаме някой германски разузнавач, от тия, дето разузнават у нас, а? — предложи Тото Тотото.
Изведнъж Льонка Пантерата скочи като ужилен, поиска да каже нещо, но бе толкова възбуден, че само извика „Чакайте!“ и изхвърча навън.
Върна се половин час по-късно, придружен от едно момче с дръпнати китайски очи. Явно не бе китайче, защото косата му бе светлоруса като коприна (виж рис. 6)7. Облечен бе извънредно елегантно — с кожени панталонки, оранжева риза и жълти пантофи, всичко чуждестранно. В ръката си стискаше свитък хартия.
— Ето! — рече задъхан Льонка и бутна момчето напред. — Той ще ни каже всичко за Мюнхен. Само че трябва да го приемем в РЕДУТ. Дай си свидетелството!
Момчето подаде свитъка. Проф. Кънчо го разгърна и запремига: отгоре додолу като тънки пръчици бяха наредени само единици.
— Ей! — възкликна той. — Та ти двойки даже нямаш! Само единици! За първи път виждам такова нещо. Такива в РЕДУТ не приемаме!
— Бел. ventcis