— Нищо! — извика проф. Кънчо, възмутен. — Нищо! Само те! Ние си правим национален отбор, а те ни пречат. Леля Гица ни залива с вода всеки ден! Полковник о.з. Храбров ни изгони от стадиона, дето искахме да тренираме; другарят Антон Антонов все ни преследва да му разказваме случки от нашия живот, защото иска да напише сценарий за съвременната младеж… — Проф. Кънчо се позамисли и продължи: — А момчето с черните очи не го познаваме, сигурно е разузнавач от друг отбор…
— Но защо ви преследва и старшина Марко? — попитах аз.
— Татко ли? — посмути се проф. Кънчо. — Н-не знам…
— Позивите?
— Какво позивите? — запремига той.
— Говори се, че хулигани обезобразили квартала с някакви позиви и заплашили леля Гица със страховито отмъщение. Щяло да има разследване, глоби и прочие…
Чорлавата коса на проф. Кънчо настръхна. Той се почеса по тила, помисли един миг и каза:
— Е, добре, всичко ще оправим! Още тази вечер!
— Така си и знаех! — рекох. — А сега дайте да поиграем, че се схванах зад писалището.
Скочих, грабнах топката и я ритнах така силно, че тя направи красива дъга под озареното от изгрева небе и тупна върху сгурията.
И се развъртя такава игра, че ако бе насочена не срещу Льонка Пантерата, а срещу Бразилия, световният първенец щеше да падне!
Честна дума!
3.
Тревоги в квартала на старшина Марко
Първата тревога настъпи към края на вечерята, когато Митко Пеле отвори уста, за да пие вода, и в нея зина празнината от избитото зъбче. Доктор Веса ахна:
— Кой направи това на моето момченце? Кой му изби зъбчето?
Тя грабна момченцето си, съблече го, положи го в леглото, даде му чай, аспирин, хинин, амидофен, аскофен и още пет-шест други хапчета, направи му студен компрес на устните и накрая пъхна термометъра под мишницата му. Температура Митко Пеле нямаше, но това никак не успокои майката-докторица.
— Боли ли? — попита тя съкрушено.
— Не — каза той. — Аз съм мъжествен.
— Искаш ли нещо? — попита тя.
— Да — каза той.
— Какво, моето момченце?
— Допинг — каза той.
— Добре, моето момченце, но друг път, а сега трябва да спиш. Спи!
Проф. Кънчо презрително наблюдаваше тази сантиментална сцена и чакаше с нетърпение майка му да излезе.
Половин-защитникът №6 скоро заспа. И засънува как поглъща огромна доза допинг, как тялото му се изпълва с нечувана енергия, после как хуква срещу Бекенбауер и бие неспасяемо във вратата на германския отбор, като накъсва мрежата на парчета.
Но проф. Кънчо остана буден, заслушан в шумовете на дома. Едва дочака хъркането на баща си, стана, отвори прозореца, погледна: околността беше тиха и безопасна. Скочи на тротоара и се отправи към подземната лаборатория „Хелиополис“.
Най-напред вкуси от гъстата кафява каша, която се беше образувала в изстудилата се колба. Не можеше да се отрече, че по сладост цар-шоко все повече напомняше шоколад, но му липсваше още онова свойство да се топи под езика. Очевидно в сместа трябваше да се слага по-малко царевично брашно и повече млечен каймак… Тъй или иначе имаше напредък и проф. Кънчо реши да остави кашата в колбата за по-нататъшни изследвания, а със себе си взе няколко консервени кутии със стар цар-шоко. После заключи лабораторията и се впусна в мрака на софийската нощ…
Когато два часа по-късно се върна в стаята си, той завари Митко Пеле под нощната лампа, буден, да драска нещо върху бял лист. Половин-защитникът №6 бе толкова погълнат от заниманието си, че дори не попита брат си, къде е бил до полунощ. Проф. Кънчо бързо си легна, забравил да измие намацаните с шоколадова боя ръце…
— Бате! — обади се по едно време Митко и Кънчо разбра, че предстои молба. — Бате бе, как се пише буквата Д?
— Д? Ей така! — И проф. Кънчо изрисува върху листа голямо Д.
— А буквата О?
Кънчо нарисува О.
— А П?
Кънчо нарисува и П. Получи се ДОП.
— Друго? — попита той и се прозя.
— Друго нищо — отвърна с най-невинния си гласец Митко Пеле, взе листа и се вгледа замечтано в буквите.
Проф. Кънчо загаси лампата…
Втората тревога избухна рано сутринта. Старшина Марко тъкмо беше под душа, когато телефонът иззвъня. От изненада глътна шепа сапунена пяна, препаса се с пешкира, изскочи навън и вдигна слушалката: