— Тук старшина Марко, слушам!
— Другарю старшина — обади се оттатък спокоен бас, — говори ви директорът на Института по кибернетика. Знаете ли какво става в квартала?
— В моя квартал? — жално изписука старшината. — Какво става?
— И таз хубава! Излезте и вижте! Обърнете внимание и на фасадата на нашия институт!
Старшина Марко запремига: фасадата на Института по кибернетика, онази величествена стъклена фасада, гордост на квартала! Какво ли може да се е случило с нея?… И тъкмо да се върне в банята, отново се чу острият звън на телефона.
— Старшина Марко, вие ли сте? — загърмя отсреща гласът на председателя на местната ОФ организация. — Как позволявате това безобразие с училището? Къде е народната милиция?
И пак звън, и пак далечен, този път нежен сопран:
— Другарю Марко, говори ви трудовият колектив на кланица „Милосърдие“. Трудовият колектив иска да знае кога най-после ще вземете мерки срещу развилнялата се хулиганщина в нашия квартал! Нашата образцова кланица е заприличала на лудница. Добитъкът се е така страшно изнервил, че не позволява да го колим!
И накрая най-грозният глас:
— Ааа! — виеше леля Гица. — Помощ!… Отмъстителите… започнаха… Ааа!
Старшината вече не слушаше, а бързо обличаше униформата върху насапунисаното си тяло.
Преди да излезе, обзет от мрачно предчувствие, надникна в стаята на децата. Кънчо и Митко си спяха кротко, като по-малкият бе притиснал до гърдите си бял лист с някакви изписани букви: ДОП…
Бащата затвори вратата. И не забеляза нашоколадените ръце на големия си син…
С горчивата действителност се сблъска зад ъгъла на училището. Новата ограда от светлосивкави плочки бе сякаш заболяла от гигантска шарка: върху цялата й площ зееха ужасни тъмни петна. Той се вгледа по-отблизо — петната бяха шоколадовокафяви. Опита се да ги избърше с кърпа, напразно. Зачегърта с ножче, пак напразно. Старшината ускори крачки и след няколко минути бе пред двайсететажната сграда на Института по кибернетика. И ахна. Разкошната стъклена фасада на партера бе покрита със същите петна, сякаш върху нея са били разбити бутилки с течен шоколад…
Скоро видя и останалото: акациите — намацани с кафяво, стените на Трамвайните спирки — намацани с кафяво, а за кланицата да не говорим. Не напразно отвътре долиташе сърцераздирателният рев на изнервения добитък, който отказваше да умре в полза на жестокото и неблагодарно човечество.
Старшина Марко внезапно се спря, осенен от една мисъл: та вчера по същите тия места още висяха ония нелегални позиви! Позивите, които бе отминал с такова великодушие! Върна се към института, където миячките напразно търкаха петната с шкурка, и влезе в салона зад стъклата. Да, не се е излъгал, позивите личаха ясно, боята бе покрила само лицевата им страна, мазачите не са успели да се промъкнат в института.
Как да вземе поне един позив? За тъй нужното веществено доказателство, когато ще лепне на хулиганите такава глоба, че цял живот ще трябва да плащат? Изтича до в къщи, грабна фотоапарата и засне позивите и петната.
Оттам се втурна в кооперация „Лале“ и звънна на третия етаж. Зад вратата прокънтя шумно вайкане, капачката на шпионката щракна. Но вместо окото на леля Гица зад стъклото той видя едно петно. Шоколадовокафяво!
— К-к-кой е? — чу той треперлив глас.
— Отворете! Милиция!
Отново охкане, вратата се открехна: бледа като вар, в антрето стоеше леля Гица.
— Видяхте ли? — безгласно изрече тя, като показа шпионката. — Те вече действуват… Отмъстителите… Те искат да ме унищожат!…
И се строполи на пода.
4.
Високопланинска аклиматизация и непредвидена опасност
През тия минути редутаблите летяха със столчетата на витошкия лифт и викаха „Аларипи!“. Слязоха в подножието на Черни връх и бодро закрачиха нагоре.
Скоро нагазиха в огромна снежна пряспа, която се белее там до средата на август. Върхът бе обвит в мъгла, която пълзеше по нанадолнището. Най-горе се извисяваше наблюдателницата, забила антени в небесната синева.
Наоколо нямаше жива душа. Беше едновременно лято и зима, студено и топло, тихо и ветровито — с една дума, условия най-близки до мюнхенските, така както ги бе описал Дани Берлински. Редутаблите се впуснаха незабавно в енергични упражнения за аклиматизация.
Най-напред, изправени на самия връх, те дълбоко задишаха разреден въздух 126 пъти. След това слязоха по-надолу и вдъхнаха 126 пъти по-малко разреден въздух. Някои получиха сърцебиене, но нали по-добре сърцебиене тук, отколкото по време на мача с Бразилия? В това упражнение най-зле беше Йогата с хилавите си дробове. Той изплези език още на седемдесет и второто вдишване.