Сисулу е негърче. И българче. Негърче е, защото има черна кожа и бяла усмивка и защото родителите му, емигранти от Южна Африка, са чистокръвни негри. А е българче, защото е родено в София, по български език има само шестаци и знае наизуст всички стихотворения на Ботев.
Маймунката на рамото му се казва Ухуру, но тя не е обикновена маймуна, а човекоподобна и затова се нарича Неандерталска. Много е умна и е универсална резерва.
Макар и момиче, Андреа е страстна привърженичка на международния футбол. Разбира от аспирин и затова още от самото начало е санитарка на ННФК РЕДУТ.
Тото Тотото е най-най-най-най… великият играч… Но хайде да не говорим за него сега, че както съм му ядосан, мога да спра книгата тук.
Нека започна, както си му е редът — отначало!
И тъй, в утрото на осми юни, пет часа след мача за световно първенство по футбол между България и Германската федерална република…
2.
Едно самоотвержено решение за слава на родния футбол
Точно така: всичко започна в утрото на онзи осми юни, пет часа след мача за световно първенство по футбол между България и Германската федерална република, който се състоя в Мексико и който потопи в траур нашите градове, села, детски градини и ясли.
В този ранен час кварталът ни беше пуст. Столичани, съсипани от нощните вълнения пред телевизорите, още се гърчеха в кошмарни сънища. Спях и аз. Вятърът разнасяше смачкани вестници със снимки на нашите национали.
Неочаквано иззад зала „Фестивална“ се показа проф. Кънчо. Стъпил на летните си кънки, той летеше по асфалта. На лицето му бе изписана зловеща решителност. Ако го бяхте видели в тази минута, бихте помислили, че се готви да вдигне във въздуха спортната палата.
Двеста метра по-назад тичаше Митенцето. От рисунките №1 и 2 можете да се уверите, че проф. Кънчо и Митенцето си приличат като две капки вода, само че едната голяма, другата малка. И двамата са яки и набити, и двамата са чорлави, и двамата бърчат нослета по един и същ начин. Но Кънчо е професор и ученик, а Митенцето — само питомец в детска градина и това много огорчава малкото братче…
Но стига с тия описания, защото в този момент проф. Кънчо се втурва в задния двор на синята кооперация „Лале“.
Този двор си е като всички дворове — с кофите за смет, прането по въжетата и диреците за тупане на килими. Лалета няма. Независимо от това, той представлява централният събирателен пункт на махленските граждани на възраст между 6 и 12 години и обикновено гъмжи от народ. В тази съдбоносна утрин на 8 юни той беше напълно пуст.
Като не видя никого, проф. Кънчо направи няколко орбитални кръгове около диреците, неспособен да спре. Пет секунди по-късно горе на третия етаж с трясък се отвори прозорец и се показа леля Гица с навитите си бели книжки на къдравата коса.
— Ааа! — зави тя като сирена и заглуши рева на лъвицата в зоологическата градина. — Ето ви вече…
Длъжен съм да поясня, че макар и пенсионерка, леля Гица не понася тракането на летни кънки. Достатъчно е и на сън дори да долови този звук, за да скочи към прозореца и излее върху децата няколко кофи вода… Кънкьорите избягват да си имат работа с нея, но понякога за отмъщение устройват под прозореца й такива страхотни буйства, че не само тя изпада в тиха лудост, но и целият квартал…
Сега обаче проф. Кънчо не направи нищо осъдително, дори не се изплези, а веднага спря, свали кънките, въздъхна и изсвири сигнала „Да строим неуморно, другари!“. Отговорът дойде веднага. От прозорчето на таванския етаж надникна Гошо Йогата и даде знак, че идва.
В този момент под прането изскочи Митенцето, задъхан. Видял брат си, той спря на безопасно разстояние. Проф. Кънчо се намръщи:
— Нали ти казах да не идваш! — изрече той пресипнало (последица от снощното викане пред телевизора).
— Ама и аз искам да правя отмъщение! — отвърна Митенцето не по-малко дрезгаво.
— Отмъщението не е за малки деца!
— Аз не съм вече малък. Виж! — и Митенцето дръпна главата си нагоре.
Вратата на синята кооперация се отвори и от стълбището бавно пристъпи Гошо Йогата. Беше в разкошната си черна магьосническа блуза и с вълшебната пръчка в ръка.