— Заседава се през работно време, а не нощем! — каза компетентно старшината.
— Да, ама ние заседаваме извънредно — обади се Митко Пеле. — Готвим се за утре.
— Кои сте тия „вие“?
— Ние, ре… — започна лекомислено Митко Пеле, но Кънчо, го прекъсна:
— Ние, от кръжока по физика.
— Тъй! — избоботи старшината, поомекнал. Той винаги омекваше, когато чуеше от устата на първородния си син думата „физика“. Той показа черупките: — А това какво е?
Излишно беше да се лъже и проф. Кънчо отговори откровено:
— Това е от битката с леля Гица.
— Тъй, тъй, от битката с леля Гица. И с яйца! Хората в Пакистан умират от глад, а вие водите битки с белтъчини! Не ви е ли срам?
— Тя започна първа! — упорито възрази проф. Кънчо. — Ние си правехме демонстрации по метафизика, а тя ни заля с вода без предупреждение.
— Каквоо? — скочи старшината. — Метафизика?
— Да, татко. Гошо Йогата знае да прави черни магии.
Старшината се хвана за главата и запъшка:
— Метафизика! Магии! И това говори моят син, бъдещ физик, ученик на Айнщайн, член на кръжока по електроника в Двореца на пионерите! Ох, с какво съм заслужил тази тежка съдба!
На сина-професор му стана жално за бащата-студент.
— Татко — каза той, — ти недей мисли, че аз вярвам на магии. Само Йогата. Аз съм за науката и даже се съревновавам с него. Като направя цар-шоко… — И млъкна, усетил, че отива твърде далеч.
— Точно тъй, сине — каза назидателно бащата. — Ти си длъжен да покажеш на твоя глупав приятел Гошо, каква е силата на науката. — Погледът му попадна на черупките, той се намръщи: — А на гражданката Гица апартаментът е заприличал на омлет. Тя настоява да ви предам в педагогическата стая. И е права! Защото вие сте станали хулигани, по-лоши дори от ония, дето пръскат нелегални позиви и мацат квартала с шоколад. То се е разбрало, че вашето възпитание трябва да поема аз. Майка ви е много мекушава. Така че от утре няма да правите нито крачка без мое разрешение!
— Но, татко… — промълви проф. Кънчо, изтръпнал, — ние ще съставим тимуровска команда и ще пребоядисаме апартамента на леля Гица и даже…
Но старшина Марко вече не слушаше.
— Значи, да се разберем! — каза той. — Утре е неделя. Като първа възпитателна мярка няма да излизате никъде! Ще помагате на доктора да прави сладко. Днес купих четирийсет кила вишни и трябва да се изчистят. И ако сте прилежни, утре вечер ще ви водя на градински концерт на духовата музика на софийските пенсионери.
Студени мравки полазиха по гърба на проф. Кънчо.
— Ама, татко, моля ти се, недей… — започна той, но вратата хлопна зад старшината.
Капитанът на РЕДУТ остана сред стаята, неспособен да направи едно движение.
Митко Пеле пък бръкна в дупката на дюшека и напипа стъклената тубичка с червения етикет. Всичко беше в ред!
Тази нощ той дълго стоя под телескопа, разчитайки по звездите резултата от утрешния мач. Но беше разсеян и не виждаше безкрая на космоса. Пред очите му все още се разиграваше днешната сцена с маймунката и в ушите му още звучаха обидните крясъци: „Тоя не е никакъв йога!“
Отмести очи от телескопа и се замисли. На гърлото му бе се загнездила буца. Не му се спеше. Не му се ядеше. Даже кебапчета…
В къщи той завари истинска тревога. Баба Зора звънеше по всички телефони, в милицията, в бюро „Справки“, в „Загубени вещи“, и питаше не е ли намерено момченце с бяло лице, китайски очи и коприненоруса коса, което отговаря на повикването „Данчо!“ В същото време дядо Анжел сновеше с колата из кварталните улици и сърцераздирателно зовеше: „Данчоо! Данчоо!“
Като го видя, баба Зора се разплака, попита го не е ли гладен, не му ли се спи, иска ли нещо специално, на което Дани отговори, че да, иска, ако може, хиляда калории във вид на кебапчета и баба Зора се разтича и опече 16 кебапчета, от които Дани дисциплинирано изяде само 4 и после легна да спи.
Той се промъкна тихо в килерчето си. От съседната стая идеше хъркането на вуйчото; през прозорчето прозираха краката на минувачите, които вървяха по осветения тротоар.
Седна на твърдия миндер, въздъхна дълбоко. Лицето му изведнъж загуби глуповатия си израз и стана тъжно, много тъжно. Той дълго седя замислен, после уморено свали футболните си обувки. Под тях петите бяха набити, палците — покрити с мехури. Той избърса праха от обувките и ги пъхна прилежно под миндера.