Дани Берлински: Наш роднински футбол на много високо ръгнище. Утре ние убием МЛЕЧНИ ЗЪБИ и изплюем костилки.
Пампонов: Кому дължите вашите главозамайващи успехи?
Дани Берлински: Наш главозамайване ние дължиме на цяла наша общественост. Ние викаме горещо „данке!“ на танте Гица, на роднинска телевизия, на роднински наши вестници и на всички други обуватели, които подкопаха наш отбор.
Пампонов: Вие очевидно искате да кажете „обожатели, които подкрепиха нашия отбор!“
Дани Берлински; Да, и на тях ние посраняваме наш утрешен велик побед!
Пампонов: Вашето посвещение ни трогва дълбоко! Желаем триумф в борбата с МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ.
Всички изръкопляскаха, а Дани се намърда до бюфета и така се наплюска с румънска мамалига и пушена акула, че едва се довлече до леглото.
… Тогава той бе избягал от сутерена на вуйчо си и бе отишел да спи в „Океана на бурите“, гладен и жаден.
Сега бе се излегнал върху кушетката на леля Гица, хрускаше пържени картофи, а около него като самодиви в бяла премяна няколко ДЖЗЗМФ шетаха и пълнеха тавата с картофи… Една му вишновка в чаша поднасяше, друга му на китара свиреше, а трета му гласно „Конника без глава“ четеше…
… Тогава той бе се заредил с енергия, като бе пробягал стълбището от първия до дванайсетия етаж и обратно пет пъти и бе скачал на въже петстотин и шест пъти…
Сега нагласи новата си моторетка в средата на стаята, яхна седлото и пусна мотора.
Кооперацията се разтърси, махалата се разхълца от адския шум, но никой не се обади: всички с умиление си мислеха, че Влади кара своята нова моторетка…
Това продължи, докато бензиновият резервоар се изпразни…
Помните ли? Тогава двамата кротко спяха, погълнали точно по хиляда калории.
Сега Сисулу напразно се мъчеше да заспи, защото Ухуру непрекъснато се стряскаше в съня си и мъчително пъшкаше. Тя сънуваше кварталната вакханалия, дивите крясъци, изкривените горилоподобни лица, ослепителния блясък на прожекторите и заплашителното бръмчене на камерите, което тъй много напомняше ръмженето на кръвожадните тигри в джунглата…
Сисулу заспа чак призори…
Не спеше Андреа. Както тогава. Сама-самичка в стаята си, тя ридаеше и мокреше със сълзите си захвърлените фанелки, които бе някога извезала със собствените си ръце.
Спокойно спяха единадесетте Млечни зъба.
Пета част
Финалът
1.
Финал А — първо полувреме
Андреа влезе в „Океана на бурите“ малко преди десет часа.
Стадионът беше претъпкан. Заети бяха даже полянките зад вратите. Край терена шеташе старшина Марко със своите милиционери, операторите на другаря Антон Антонов подготвяха камерите си, Пампонов подостряше моливите си, Сашо Фадиезов опитваше новата си тризвучна свирка. Пред трибуните нервно сновеше полковник о.з. Храбров, а зад десния ъгъл се разгряваха някакви малячета в бели униформи: МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ!
Накратко — всички бяха тук.
С изключение на ННФК РЕДУТ.
Андреа тъжно въздъхна и седна на скамейката на резервите, като положи на колене чантата с бинтове и ментови бонбони. При нея изтича Сашо Фадиезов:
— Къде са редутаблите — попита той.
— Не знам… — измънка тя. — Аз дойдох сама…
— Ако не се явят навреме, ще присъдя служебна победа на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ с 3:0, да знаеш! — заяви той строго.
В този момент пред главния вход спряха мерцедеси, пьожота и волги. Наскачаха шофьори, отвориха вратите на колите. Показаха се редутаблите, всички до един в копринени екипи, футболни обувки и кърпи за бърсане на пот около врата. И всички до един бледожълти, с подпухнали клепачи и издути тумбаци!
Придружени от ККДЖЗЗМФ и от безбройните роднини и обожатели, те влязоха в стадиона. Публиката наскача с рев, към тях притичаха операторите…
Провлачвайки крака, редутаблите минаха към центъра, където ги чакаше Сашо Фадиезов.
— Защо закъсняхте? — попита той, като разтърси буйната си композиторска грива.
— Не е твоя работа! — отвърна Тото и облъхна съдията с дъх на вишновка. — Хайде, почвай, че да не те почна аз…
Сашо Фадиезов не искаше да вдига скандал. Той отмина обидата и даде предупредителен сигнал. Ревът на публиката поутихна. Откъм ъгъла се зададоха МЛЕЧНИТЕ зъби.