Внезапно над хаоса проехтя страхотен бас:
— Тишина! Тишина, иначе ще стрелям!
Всички млъкнаха, стреснати. Полковник о.з. Храбров се бе покачил върху един камък и заплашително размахваше юмрук над главата си.
— Стига тази паника! — извика той пак. — Остават ни само седем минути! За седем минути трябва да решим как ще играем по-нататък!
Тия думи поохладиха малко страстите. Всички се вгледаха в него с надежда.
— Ние трябва да бием! — каза леля Гица. — Ние сме редутабли!
— Ще бием! — потвърди той. — Но не както играхме досега!
— А как? — попита баба Зора.
— Как ли? Преди всичко, като престанете да хленчите и да тъпчете играчите с плодови сокове и топъл шоколад! Тази комбинация предизвиква разстройство!
— Но това е за сила! — обади се кумица Карина.
— Не от такава сила се нуждаят те сега!
— А от каква?
— От душевна сила! Ето от каква! От висок морал! Като на фронта!
Митко Пеле, който следеше внимателно дискусията, внезапно се обади:
— А може ли да взема малко допинг?
Мустаците на полковник о.з. затрепераха от гняв.
— Допинг, ли? — изрева той. — Да не съм те чул да споменаваш тази дума! Краката ти счупвам.
Митко Пеле не каза нищо повече, затова пък доктор Веса се изправи пред о.з. Храбров и изсъска:
— Я не плашете моето дете! Краката ще му трошите! Кой ви дава право да трошите крака? Не се намирате на фронта!
— Ама аз само така… символично… — поотстъпи о.з. Храбров.
— Символично, несимволично, а стряскате децата! Искате да бият, а сам им създавате комплекси за малоценност.
— Другарко — рече той, — истинският спортист никога не взима допинг! Дори да се влачи по корем!
— Не съм тръгнала да им давам допинг! — забеляза доктор Веса сърдито. — Но нали трябва да победим?
Над спорещите отново се извиси гласът на леля Гица:
— Ако искате да знаете, ако имах допинг, бих им дала! На всички! Да! Бих им дала! От един път глава не боли. Лошото е, че не се сетихме по-рано… Де да знаеш, че ще стигнем до такова положение.
Последните думи на авторитетната председателка на ККДЖЗЗМФ окончателно премахнаха колебанията на Митко Пеле. Той се измъкна незабелязано от съблекалнята, сгуши се зад един храст, извади от джобчето тубичката с червения етикет и изсипа кафявите хапчета в шепата си. Дълго мисли колко да вземе, реши, че десет са достатъчно и ги лапна. После се върна и ни лук ял, ни лук мирисал, изпи чаша портокалов сок. Сега вече бе готов за по-нататъшната битка!
Междувременно дискусията продължаваше. Говореше пак о.з. Храбров.
— … Ние трябва да обмислим нашата по-нататъшна стратегия и тактика! Да засилим отбраната, да парализираме противниковите стрелци…
— Не! — провикна се старшина Марко. — Най-добрата отбрана е нападението! Да нападаме, да нападаме и само да нападаме! Ние трябва да наваксаме цели два гола.
— Не е ли по-добре да минем към лично пазене? — предложи леля Гица.
— Никакво пазене! Атаки по всички линии! — каза някой.
— И повече стръв! — каза друг.
— Да се борим за всяка топка!
— Да пробиваме през крилата!
— Да пробиваме през центъра!
— Да пробиваме навсякъде!
— Да заздравим крайната отбрана!
— Да заздравим средната линия!
— Да атакуваме клинообразно!
— Да атакуваме ветрилообразно!
— Да атакуваме фронтално!
— Да преминем към къси пасове!
— Да преминем към дълги пасове.
— Да преминем към комбинирани пасове!
— Да възприемем гъвкава игра!
— Да възприемем твърда игра!
Закрилниците и консултантите все повече се увличаха в спора, а редутаблите седяха на тревата, забравени и заглушени от виковете. Те наостриха уши едва когато до тях достигнаха гласовете на инж. кака Вера и инж. бате Ники.
— Другари! — говореха те със спокойствието на учени, знаещи цената на своите думи. — Съществува само едно средство, за да пречупим хода на двубоя, и то е научно-техническата революция. Време е да пуснем в игра Интердут! Другари! Повече доверие в математиката и кибернетиката! Напред към нови победи!
Докато научните консултанти говореха, редутаблите видимо се наливаха със сили. При последните думи те скочиха на крака и макар че о.з. Храбров се опитваше да попречи, проф. Кънчо извади Интердут от кутията и бързо разпредели слушалките.