Стадионът гръмна в смях. Ухуру изгледа под вежди хилядоглавата тълпа, чу нейното подигравателно хихикане и й стана ужасно обидно. Тя се спусна бавно на земята, присви крехките си плещи, сякаш й беше студено, и заплака с горчиви сълзи. Сисулу я пое за ръка и я заведе при капитана.
— Ухуру получи психически шок — каза той — и няма да може да играе.
— Добре — каза проф. Кънчо, — ще играя аз вместо нея. Андреа, използувай Интердут само когато видиш нещо много важно. Разбра ли?
— Разбрах.
Тя пое микрофона в едната си ръка, а с другата майчински прегърна безутешно ридаещата Ухуру.
До края на мача оставаха две минути!
Капитанът на РЕДУТ съзнаваше, че тия две минути са решаващи. След като съдията отказа да признае шестте гола, отбелязани от Ухуру, резултатът трябваше да бъде поне изравнен. Иначе — край! Край на надеждите и сбогом на Мюнхен и на златните медали!
Събрал в юмрук всичките си забравени знания и загубени сили, проф. Кънчо устремно поведе своя отбор към противниковата врата. Освободени от диктовката на Интердут, стреснати от наближаващата катастрофа, в продължение на цяла една минута редутаблите бяха ония големи играчи, които кварталът познаваше в недалечното минало. Те показваха чудеса от технически прийоми, ловко маневрираха по цялото поле и макар и осем на брой, непрекъснато притискаха противника към неговата врата.
Андреа използуваше Интердут само от време на време, произнасяйки по някоя и друга дума като: „Внимание, отдясно нападат!“ или „Вляво оставихте незащитено поле!“. Така тя ориентираше редутаблите за общия ход на играта, без да се намесва в инициативата на отделните играчи.
Резултатът беше отличен. Той доказа, че когато е използувана в съгласие с човешкия разум, научно-техническата революция може да помогне дори на футболната игра!
Натискът на редутаблите ставаше неудържим. МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ отстъпваха по всички линии. Голът трябваше и можеше да дойде всеки миг! Всеки миг!…
Секундите течаха. Оставаха осемдесет секунди… Седемдесет… Шейсет и пет…
И в този критичен, бих казал фатален момент стана нещо извънредно чудновато. Без видима причина устремът на редутаблите рязко спадна. Те започнаха да се въртят из стадиона като шашардисани, да бъркат с пръсти в уши, да мръщят лица, сякаш главите им се пръскаха от болка.
Зрителите се чудеха и маеха: какво става, дявол да го вземе? Пощурели ли са тия редутабли в последната минута на мача?
Уви, зрителите не знаеха, че слушалките на редутаблите трещят от неистови писъци, ръмжене, неразбрано бърборене и удари, които късаха тъпанчетата:
— Пляки-мляки! Бърли-мърли! Мер-си! Дан-ке! То-то мо-то ло-то! Брилка-прилка-мрилка… Дес-но! Ле-во! Гол-гол-гол! Брррррррррррр!
Напълно объркани, редутаблите престанаха да играят. Учудени от това необяснимо спиране, МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ като истински рицари на спорта също изчакаха, предполагайки, че редутаблите са обзети от колективен припадък на меланхолия. Съдията обаче не прекрати играта, запомнете това, не я прекрати!
А оттатък, при скамейката на резервите, Ухуру темпераментно предаваше по Интердут:
— Тю-тю му-тю… Бъра-бъра-два-чадъра! Мер-си! Дан-ке!
Андреа се опита да изтръгне микрофона от ръцете й, но Ухуру не го пусна и продължи още по-страстно:
— Са-мо РЕ-ДУТ! Са-мо РЕ-ДУТ!
Андреа дръпна микрофона към себе си, Ухуру към себе си… После пак… и пак… Ядосана от маймунското упорство на Андреа, човекоподобната хвърли научно-техническата революция на сгурията и започна да я тъпче с крака и ръце и обратно.
В ушите на редутаблите забумтяха гръмотевици. Неиздържайки повече, те вадеха слушалките от ушите си и ги хвърляха на земята пред очите на смаяните Млечни зъби, които нищо, ама нищо не разбираха от тази история.
И тогава, о, тогава стана онова нещо, което даде заглавието на тази книга!
… В тила на МЛЕЧНИТЕ ЗЪБИ настъпи подозрително раздвижване. Не зная как, но Влади успя да отнеме топката от един улисан Млечен зъб и да я прати пред вратата, където стоеше проф. Кънчо.
Вратарят беше съвсем сам и не пазеше, защото, макар и без сигнал, играта беше спряла. Бранителите бяха нейде напред, с гръб към вратата.
Проф. Кънчо посрещна топката с гърди, пусна я на земята и стреля в мрежата!
Това бе толкова неочаквано, че само няколко гласа неуверено се провикнаха: „Гол!“, на което пък други гласове отвърнаха също тъй неуверено: „Засада!“