Той затвори очи, представи си разположението на играчите и изведнъж се видя, застанал пред вратата на няколко крачки зад гърба на един Млечен зъб (виж стр. 166)11. Нима наистина имаше засада?
… Стрелба от засада! Едва ли има по-позорно нарушение във футбола, пък и не само във футбола. Противникът ти, с когото сте се договорили да се срещнете в честен двубой, идва към мястото на дуела с ръце в джобовете, свирука си и не подозира нищо, защото смята, че си доблестен човек. А ти си се заврял някъде в мрака, изчакваш го да отмине, скачаш и забиваш ножа в гърба му… Не, няма по-справедливо правило във футбола от забраната да се стреля от засада! А ето — сега обвиняваха не кого да е, а капитана на РЕДУТ в нарушение на това свещено правило!
Ами ако обвинението е основателно?
Тогава, ясно, мачът е опорочен и редутаблите отпадат от по-нататъшната борба…
Проф. Кънчо изтръпна. Да отпаднат от по-нататъшната борба! Да се простят с медалите! Да не почувствуват законната гордост пред възстановената спортна чест на родината! Не, това не може да бъде! Не е истина, не е имало никакво нарушение на правилата! Не е имало никаква засада!
Той скочи и потича из стадиона. Не, няма право да се размеква като баба! Той е капитан, на него разчита не само отборът РЕДУТ, но и квартал „Редут“. Със засада или без засада, щом като съдията е признал гола, резултатът е равен и ще остане равен! Предстои втори мач! Никакво малодушие, никакво деморализиране на бойците! Само че без допинг, защото от допинга се заспива…
Откъм гората се зададе Йогата. Бе в черната си магьосническа блуза, която не бе обличал много отдавна. Той мързеливо поздрави, отправи се към една от вратите и започна да сваля мрежата.
— Какво правиш? — попита проф. Кънчо.
— Нали виждаш, взимам си ги.
— Защо ти са?
— Ще ги опъна довечера на покрива на „Нострадамус“.
— Там ли ще играеш футбол?
— А, не! Ще се опитам да уловя малко звезден прах.
— Ама нали играем с тях?
— На мене не ми се играе вече футбол.
Проф. Кънчо беше толкова възмутен от поведението на Йогата, че размаха юмруци. Добре че дойдоха Дани, Льонка, Сисулу и Андреа, та се размина без бой. Всички насядаха на сгурията, омърлушени:
— Четохте ли вестника? — попита проф. Кънчо.
— Четохме — отвърнаха те в един глас.
— Имаше ли засада?
— Само ти знаеш — забеляза Сисулу. — И ако имаше, кажи си честно, по пионерски!
— Ако имаше засада, губим мача — рече тихо проф. Кънчо.
— То се знае — каза Сисулу.
Настана дълго мълчание, но в него звучеха думите на Сисулу: „То се знае“.
— Трябва да се подготвим за реванша — въздъхна проф. Кънчо. — Утре трябва да бием…
— Без Тото? — попита Дани Берлински.
— Да, без Тото, без Ухуру, без Митко Пеле, без Интердут… — Проф. Кънчо изгледа накриво Йогата, който прибираше мрежата: — И даже без тоя…
Радостни викове огласиха гората и в стадиона нахлу Влади Ракетата, размахвайки някакъв зелен лист над главата си.
— Ураа! Ще ме оперират! — викаше той.
— Тоя пак откача! — обади се Йогата презрително.
— Ще ми режат апандисита! — не преставаше да крещи Влади, правейки орбитални кръгове около насядалите. — Докторът каза, че като съм се друсал завчера на моторетката, апандиситът ми се е раздразнил и сега ще го режат, ето тука пише, и ще лежа цели седем дни в болницата, кеф!
— Кога? — попита проф. Кънчо.
— Утре.
— Утре имаме мач.
— Ей, верно бе! Замалко да забравя! — Влади седна до другите и загрижено се замисли. — Добре, ще играя, но ако апандиситът ми се пукне през време на мача и аз умра?
— Нищо. Важното е да победим.
Възможността да умре по време на мача беше много интересна и Влади си представи как лежи сред стадиона, как Сашо Фадиезов плаче над неговия труп, после как полковник о.з. Храбров произнася прочувствено слово за най-най-най-великия играч на всички времена, паднал от апандисит в полето на честта, и накрая как цялата публика пада на колене и пее в траурен ритъм химна: „Да громим неуморно, другари!“…
Влади едва не се разциври от умиление.
— Е, добре — каза той. — Ще отложа операцията за в други ден.
В този тъй трогателен момент в стадиона влязоха научните консултанти инж. кака Вера и инж. бате Ники. Бяха много сдържани, казаха само „Здравейте редутабли, как върви?“ и предадоха на проф. Кънчо един плик. Капитанът го разтвори и прочете следното послание:
— Бел. ventcis