Братя мои и сестри, бледолики редутабли!
Бобо Черното око ви напуска! Зоват го великите простори на прериите, дето нявга са препускали на бели мустанги неговите прадеди Бобо Черната грива, Бобо Черната ръка и Бобо Черния врат.
Като велик индиански вожд Бобо Черното око не може да устои на този зов. Освен това той копнее за скалпове и скоро почваме училище и аз трябва да се подготвя по български, иначе баба Мика ще ми скъса ушите…
Сбогом за вечни времена до другото лято, когато отново ще пушим лулата на мира! Хао-хао!
Ваш предан редутабъл Бобо Черното око, велик индиански вожд от Пловдив и последен мохикан от Сахат-тепе.
Настана мълчание. Научните консултанти неловко пристъпваха от крак на крак.
— Другари консултанти — прошепна в тишината проф. Кънчо, — Интердут е повреден. Ухуру изяде слушалките и стъпка микрофона.
— Нищо, ще го оправим! — отговориха консултантите, доволни, че така лесно бе забравено писмото на Бобо. — Наминете към Института… — После казаха „довиждане“ и побързаха да се измъкнат. Беше им много криво да гледат как тия хлапета тъжно подсмърчат сред оголелия стадион.
В това положение завари редутаблите и моят кумец, бащата на Иво Кръстничето. Зад него крачеше Иво, унил.
— Добър ден, момчета! — поздрави бодро кумецът. — Как се чувствувате след мача?
— Добре… — измънка проф. Кънчо. — Готвим се за реванша.
— Е, дошли сме, значи, навреме! Исках да ви съобщя да не разчитате повече на Иво. Той се отказва от футбола и се връща към щангите.
Ледено мълчание посрещна съобщението. Иво хапеше устни, забил поглед в земята.
— Е, Иво! — рече таткото — Сбогувай се със своите досегашни съотборници и им пожелай щастие! И им кажи да те извинят за това не много спортсменско оттегляне, но по-добре така, отколкото да участвуваш в игра, която не разбираш… Хайде, кажи им!
— Да! — едва чуто смутолеви Иво, обърна се и изтича в гората. Не искаше бившите му съотборници да видят сълзите му.
Кумецът любезно стисна ръцете на всички и преди да си върви, добави:
— Идната седмица в зала „Универсиада“ ще има състезание по вдигане на тежести. Обадете ми се! Ще ви вкарам гратис.
И отново останаха сами, тъжни и безмълвни — петима редутабли и тяхната санитарка. Встрани Йогата нарамваше мрежите.
— Къде? — прецеди през зъби Влади.
— Отивам си — отвърна Йогата.
— Аха! Пропусна два гола и сега драскаш!
— Никакви голове не съм пропускал!
— Пропуснал си!
— Не съм пропуснал!
— А кой ги пропусна?
— Льонката.
— Кой, аз ли? — викна Льонка.
— Ти ами! Нали си вратар!
— А ти? Нали си отбрана?
— Никаква отбрана не съм. Ние играхме по системата 1–10. Всички в нападение.
— Щом си нападение, да беше вкарал голове!
— Не е моя работа да вкарвам голове!
— А чия е?
— На Тото, на Сисулу, на Влади…
— Охо!
— Аха!
— Иххххх!
— Ммммммммммм!
Гората се огласи от звуци, достойни за праисторическата джунгла, населена от динозаври и ихтиозаври. Най-яростно ревеше Влади:
— Аз вкарах цял гол, бе! Ако всички бяха вкарали по половин като моя гол, щяхме да победим с шест и половина на два и щяхме да станем шампиони! Ама вие сте кьопави в краката, а тоя факир само зяпа по звездите!
— Ей, я не обиждай на звезди, че знаеш ли? — озъби се Йогата.
— Какво да знам, бе мухльо!
— Мухльо си ти!
— Аз ли?
— Ти ами!
— Като те перна с апандисита, ще видиш ти!
— А аз като те перна с вълшебната пръчка, ще ми станеш на маймуна макак!
Йогата замахна с тояжката, Влади я грабна, фрасна я по коляното и я натроши на парчета. Йогата писна и перна Влади по гърдите. Влади писна и перна Йогата по лицето. Двамата писнаха, вкопчаха се един в друг и бухнаха на земята.
Започна величествен бой.
Не ги разтърваха, нито пък ги оставиха да се борят рицарски до победа. Помирисали насилие, дали воля на зверските си, праисторически инстинкти, които дремят в душата на всеки цивилизован човек, редутаблите също писнаха и се хвърлиха върху борещите се.
Затъркаляха се тела, размахаха се юмруци, блеснаха нокти и зъби, понесоха се ревове, полетяха оскубани косми, пера, сгурия, ръкави, очила и копчета… много копчета…