Виждаше, че е спала лошо и се бе потрудила да прикрие последиците на тревожната нощ. Без да каже нито дума, той протегна ръка. Тя беше сложила диска и опаковката му в плик за доказателства. Уитни го погледна, после го остави върху бюрото си.
— Според протокола съм длъжен да те попитам дали искаш да бъдеш освободена от това дело. — Той изчака само миг. — Приемаме, че съм те питал.
— Да, сър.
— Сигурно ли е жилището ти, Далас?
— Така си мислех. — Тя извади едно твърдо копие от чантата си. — Прегледах дисковете за сигурност, след като говорих с вас. Губят се десет минути. Както ще прочетете в доклада ми, той е в състояние да елиминира защитата, има познания за видеото, работи с файлове и, разбира се, е наясно със старите видове оръжия.
Уитни взе доклада и го остави настрани.
— Това не ни помага много, нали?
— Не, сър. Предстоят ми още няколко разговора. Макар помощта на капитан Фийни да е неоценима, при този извършител електронното разследване няма да е от първостепенна важност. Този човек умее да прикрива следите си. Не разполагаме с друго физическо доказателство, освен оръжието, което по собствена воля е оставил на местопрестъплението. Фийни не можа да установи произхода му по обичайните канали. Трябва да приемем, че е купено на черния пазар. Започнах със списъците на клиентите и личните срещи на Шарън Деблас, но тя, изглежда, доста е поработвала, затова ще ми трябва повече време.
— Времето е част от проблема. Една от шестте, лейтенант. Какво ти говори това?
— Че е набелязал още пет жертви и любезно ни уведомява. Той се наслаждава на извършеното и иска вниманието ни да е изцяло ангажирано с него. — Тя въздъхна замислено. — Не разполагаме с достатъчно данни за изграждане на пълен психологичен портрет. Не знаем колко дълго тръпката от това убийство ще му държи влага и кога ще изпита потребност да я изживее наново. Това може да стане днес, или след година. Нямаме основание да очакваме да сгреши.
Уитни едва кимна.
— Притеснява ли те това, че си извършила убийство, макар и по необходимост?
Ножът, оцапан с кръв. Малкото насечено телце в краката й.
— Не е нещо, с което да не мога да се справя.
— Надявам се, Далас, защото в заплетен случай като този не ми трябват неуверени полицаи.
— Съгласна съм.
Тя беше най-доброто, с което той разполагаше, и не можеше да си позволи съмнения в нея.
— Харесват ли ти политическите игри? — Устните му се извиха леко. — Сенаторът Деблас е тръгнал насам. Снощи е долетял в Ню Йорк.
— Дипломатичността не е моята стихия.
— Зная това. Но трябва да положиш усилия. Той иска да говори с полицая, който ръководи разследването, и е минал през главата ми, за да си уреди среща. Лично шефът ми нареди. Трябва да окажеш пълно съдействие на сенатора.
— Това разследване е „Код пет“ — сопна се Ив. — Дори заповедите да идват от Всемогъщия Бог, това не ме интересува. Няма да издам поверителна информация на един цивилен.
Уитни се усмихна по-широко. Лицето му бе с правилни черти и съвсем обикновено. Ала когото се усмихваше, и то искрено, на фона на бледошоколадовата кожа блясъкът на белите му зъби превръщаше обикновените черти в нещо по-специално.
— Това не съм го чул, а ти пък не си ме чула да ти казвам да не му даваш повече от очевидните факти. Онова, което ме чуваш да ти казвам, лейтенант Далас, е, че господинът от Вирджиния е един надут, арогантен задник. За съжаление, задникът има власт. Така че умната.
— Да, сър.
Той погледна часовника си, после пъхна файла и диска в сейфа си.
— Имаш време за чаша кафе… и, лейтенант — добави той и се надигна, — ако имаш проблеми със съня, вземи приспивателното, което ти е разрешено да използваш. Искам полицаите ми да са с бистър ум.
— Чувствам се съвсем бодра.
Сенаторът Джералд Деблас без съмнение беше нафукан тип. Неговата арогантност изобщо не можеше да бъде поставена под съмнение. Само след минута, прекарана в неговата компания, Ив се увери, че той наистина е задник.
Беше набит и едър мъж, висок метър и осемдесет и сто и десет килограма. Гъстата му бяла коса беше късо подстригана, а главата му изглеждаше огромна и гладка като куршум. Очите, както и веждите, надвиснали над тях, бяха черни; носът и устата му — големи.
Ръцете му бяха огромни, а когато при запознанството стисна ръката на Ив, направи й впечатление, че са гладки и нежни като на бебе.
Беше довел със себе си и своя помощник. Висок и жилав, Дерик Рокман бе едва прехвърлил четирийсетте. Беше почти два метра и според Ив тежеше поне десет килограма по-малко от Деблас. Безупречен и спретнат, той носеше костюм на ситни райета и сиво-синя вратовръзка, по които не се забелязваше и една гънчица. Лицето му бе сериозно, с привлекателни черти, движенията му бяха сдържани и премерени. Помогна на сенатора да съблече кашмиреното си палто.