— Да ви разпитам — поправи го Ив със стиснати зъби, раздразнена от това, че той се обърна и тръгна. Тя удължи крачки, за да не изостава. — Няколко кратки отговора сега, Рурк, а в Ню Йорк ще направим една по-официална среща.
— Мразя да си губя времето — каза спокойно той. — Струва ми се, че и вие сте като мен. Колата под наем ли я взехте?
— Да.
— Аз ще уредя да бъде върната. — Той протегна ръката си, за да вземе отключващата карта.
— Няма нужда.
— Така е по-лесно. Разбирам усложненията, лейтенант, но ценя простотата. И двамата сме в една посока. Искате да говорите с мен, а аз нямам нищо против да се подчиня. — Той спря край една черна лимузина, където униформен шофьор държеше отворена задната врата. — Самолетът ми пътува за Ню Йорк. Вие, разбира се, можете да ме последвате до аерогарата, да вземете обществения транспорт, а после да се обадите в офиса ми за среща. Или пък да пътувате с мен, да се наслаждавате на уединението на моя реактивен самолет и да получите пълното ми внимание по време на полета.
Тя се поколеба за миг, после извади картата за наетата кола от джоба си и я пусна в ръката му. С усмивка той направи жест и я покани в лимузината, а докато се настаняваше, той инструктира шофьора си да върне наетата кола.
— Готово. — Рурк седна до нея и се пресегна за една гарафа. — Искате ли едно бренди, за да се стоплите?
— Не — тя усети как топлината в колата плъзна по тялото й и се уплаши да не затрепери.
— Разбирам. Понеже сте на работа. Тогава, може би, кафе?
— Чудесно.
Златото проблесна върху китката му, когато натисна копчето за две кафета във вградения отстрани автомат.
— Сметана?
— Без.
— Еднакви вкусове. — Миг по-късно й подаде порцеланова чашка с изящна чинийка. — В самолета има по-голям избор — каза той, после се отпусна назад с кафето в ръка.
— Не се съмнявам. — Парата, която се вдигаше от чашката й, ухаеше божествено. Ив отпи колебливо и едва не изстена от удоволствие.
Беше истинско кафе. Не някакви боклуци, направени от зеленчуков концентрат, които заливаха пазара след изсичането на тропическите гори в края на двайсети век. Това си беше истинско кафе, смляно от лъскави, пълни с кофеин, колумбийски зърна.
Тя отпи отново. Идеше й да се разплаче.
— Какво има? — Всъщност се наслаждаваше на реакцията й — тя премига, поруменя и се отпусна като жена в обятията на любим.
— Знаете ли откога не съм пила истинско кафе?
— Не — усмихна се той.
— Вече и аз самата не си спомням. — Без никакво притеснение тя притвори очи, когато отново вдигна чашката. — Трябва да ме извините, имам нужда от миг уединение. Ще говорим в самолета.
— Както обичате.
Той се отдаде на удоволствието да я наблюдава, докато колата се носеше плавно по пътя.
Странно, помисли се той, не му беше хрумнало, че тя може да е ченге. Обикновено инстинктите му реагираха веднага в такива случаи. Всъщност по време на погребението той не мислеше за нищо друго, освен за ужасната загуба на младата, жизнерадостна Шарън.
После нещо бе свило мускулите на стомаха. Бе усетил втренчения й поглед като физически удар. Когато се обърна и я видя, сякаш ток мина по тялото му. Два последователни шока, които не бе успял да избегне.
Като магия.
Вътрешната му предупредителна лампичка продължаваше да свети, без обаче да му сигнализира „ченге“. Бе видял само една висока нежна брюнетка с къса разрешена коса, очи с цвят на медена пита и уста, създадена за любов.
Ако тя не го бе потърсила, това щеше да направи той.
Колко неприятно, че се оказа ченге.
Тя продължи да мълчи, докато стигнаха самолета и влязоха в кабината на неговия Джетстар 6000.
Не й стана приятно, но отново беше впечатлена. Кафето беше само едно от нещата — малка слабост, която си бе разрешила, но хич не я беше грижа, че с широко отворени очи обхождаше разкошната кабина с дълбоките кресла и канапета, старинния килим и кристалните вази, пълни с цветя.
В специална ниша на предната стена имаше екран за наблюдение. Униформената стюардеса не се изненада, че Рурк се появява с непозната жена.
— Искате ли бренди, господине?
— Моята спътница предпочита кафе, Диана, черно. — Той повдигна вежди и изчака, докато Ив кимна утвърдително. — За мен бренди.
— Слушала съм за Джетстар. — Ив свали палтото си и то, заедно с това на Рурк, бе отнесено от стюардесата. — Чудесна машина.
— Благодаря. Бяха ни нужни две години, докато я проектираме.
— „Рурк индъстрийс“ ли имате предвид? — запита тя, докато се настаняваше в стола.
— Точно така. Предпочитам да използвам собствено производство, когато е възможно. Трябва да затегнете колана, защото излитаме — каза й той, после се наведе напред и чукна копчето на интеркома. — Готово.