— Заподозреният счита морала по-скоро за лична зона, отколкото за приоритет на закона — продължи тя, крачейки безшумно. — Сексът, ограниченията върху оръжията, наркотиците, тютюнът и алкохолът, както и начинът, по който е извършено самото убийство, напомнят за морал, който не се съобразява със закона. Убийство на лицензирана компаньонка, единствената дъщеря на негови приятели, единствената внучка на един от най-отявлено консервативните законодатели на страната, и то със забранено оръжие. Дали това не е илюстрация на недъзите, които заподозреният смята за присъщи на законодателната система?
— Мотив — завърши тя и отново седна. — Задоволяване на собствените интереси. — Тя въздъхна доволно. — Изчисли вероятността.
Системата й започна да вие, напомняйки й, че още една част от компютъра трябва да бъде сменена, после забръмча на тласъци.
„Вероятност Рурк да е извършителят според текущите данни и предположения — осемдесет и две цяло и шест десети процента.“
Защо не, помисли си Ив и се отпусна в стола.
Какво беше това, ако не отвратително задоволяване на собствените си интереси?
Той имаше тази възможност. Разполагаше и със средствата. Ако се вземеше предвид и арогантността му, тогава и мотивът беше на лице.
Но защо, мислеше си Ив, докато наблюдаваше как безстрастните думи на анализа й светят върху екрана, защо умът й някак отказваше да го приеме?
Просто не виждаше смисъла на извършеното деяние. Някак си не можеше да си представи Рурк, застанал пред камерата да се прицелва с пистолет в беззащитната, гола и усмихваща се жена и да изстрелва олово в тялото й, миг след като е изхвърлил семето си в нея.
И все пак имаше факти, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Ако успееше да събере достатъчно данни, можеше да издаде заповед за психиатрична преценка.
Щеше да бъде твърде интересно, помисли си тя и се усмихна едва забележимо. Една разходка в главата на Рурк би била вълнуващо пътешествие.
На другата вечер в седем часа щеше да предприеме следващата стъпка.
На вратата се позвъни и тя се намръщи.
— Запиши и заключи до повикване от гласа на Далас. „Код пет“. Изключи.
Мониторът потъмня и тя стана, за да разбере кой прекъсва работата й. Един поглед към екрана на системата за наблюдение я накара да забрави недоволството си.
— Здрасти, Мейвис.
— Забравила си, нали? — Мейвис Фрийстоун влетя вътре — по ръцете й дрънчаха гривни, около нея се носеше уханен облак. Тази вечер косата й блестеше в сребристо — нюанс, който щеше да бъде променен в хармония със следващото й настроение. Отметна я назад и тя се посипа като звезден дъжд чак до невероятно тънкия й кръст.
— Не, не съм. — Ив затвори вратата и отново залости ключалките. — Да забравя какво?
— Вечеря, танци, разврат. — Като въздъхна тежко, Мейвис отпусна четирийсет и четири килограмовото си елегантно облечено тяло на канапето и погледна семплия сив костюм на Ив с нескривано отвращение.
— Да не искаш да кажеш, че ще излезеш с това?
Ив винаги се чувстваше като пребита в компанията на темпераментната Мейвис. Погледна костюма си.
— Струва ми се, че не.
— Значи така. Забравила си.
Така беше, но сега си спомни. Бяха планирали да посетят новия клуб, който Мейвис бе открила край космическите докове в Джързи. Според Мейвис космическите гаджета страшно ги бивало — нещо, което имало връзка с продължителната безтегловност.
— Съжалявам. Но ти пък изглеждаш страхотно.
Това несъмнено беше самата истина. Преди осем години, когато Ив бе спипала Мейвис за дребна кражба, тя беше страшно готина. Улична хлапачка с копринени къдрици, лепкави пръсти и ослепителна усмивка.
В последвалите години двете се сближиха. За Ив, която можеше да преброи на пръстите на едната си ръка приятелите, които не бяха ченгета, връзката беше безценна.
— Изглеждаш уморена — каза Мейвис повече с упрек, отколкото със съчувствие. — А и ти липсва едно копче.
Пръстите на Ив машинално напипаха празния плик.
— Дявол да го вземе, знаех си. — Тя свали сакото си и го захвърли с отвращение. — Виж какво, много съжалявам. Наистина забравих. Днес ми дойде твърди нанагорно.
— И причината е същата, поради която ми поиска черното палто, така ли?
— Позна. Благодаря, все пак. Добра работа ми свърши.
Мейвис седна за малко и започна да барабани с лакираните си в смарагдовозелено нокти по облегалката на канапето.
— Полицейска работа. Аз пък се надявах, че този път отиваш на среща. Наистина, Ив, трябва да започнеш да се срещаш и с други мъже, освен с престъпници.
— Видях се с онзи консултант по имидж, с когото ми бе уредила среща. Виж, той не беше престъпник, а най-обикновен кретен.