— За бога, Далас, отвори го. Той вероятно е бил запленен от теб. Някои мъже намират хладните, безразлични и скромни жени за привлекателни. Това ги кара да си мислят, че у теб има дълбочина. Обзалагам се, че вътре има диаманти — каза Мейвис, спускайки се към кутията, когато търпението й се изчерпа. — Огърлица. Диамантена огърлица. Може да са рубини. Ще изглеждаш изумително с рубини.
Тя скъса скъпата опаковка, хвърли настрани капака на кутията и пъхна ръка под хартията с позлатени краища.
— Какво, по дяволите, е това?
Но Ив бе вече усетила аромата и се усмихна.
— Кафе — отвърна тя, без да съзнава, че гласът й е станал по-тих. Протегна ръка към обикновената кафява торбичка, която Мейвис държеше.
— Кафе ли? — Учуди се Мейвис. — Червив е от пари, а ти изпраща пакет кафе.
— Ама истинско кафе.
— Голяма работа! — Възмутена, Мейвис махна с ръка. — Не ми пука колко струва тази глупост, Далас. Жената иска блясък.
Ив вдигна пакета до лицето си и вдъхна дълбоко.
— Не и тази жена. Кучият му син знае как точно да ми влезе под кожата — въздъхна тя. — Има си цяла торба с трикове.
На другата сутрин Ив си позволи една чашка ароматно кафе. Дори своенравният автоготвач не успя да развали великолепния вкус на тъмната течност. Тя пое към участъка с усмивка на лице, въпреки че отоплението на колата не работеше, а навън небето се бе свъсило и пет градусовият студ беше свиреп.
Усмивката все още стоеше на лицето й, когато влезе в офиса и завари Фийни.
— Я виж ти! — изгледа я той. — Какво закуси, слънчице?
— Кафе. Само кафе. Има ли нещо за мен?
— Направих пълна проверка на Ричард Деблас, Елизабет Баристър и останалите от семейството. — Той й подаде диск, върху който с ярко червено пишеше „Код пет“. — Никакви изненади. Нищо особено и за Рокман. Когато е бил на двайсет години, е участвал в група, изградена по военен образец, известна с името „Сейфнет“.
— „Сейфнет“ ли? — повтори Ив замислено.
— Стига, хлапе, не си била на повече от осем години, когато групата е била разформирована — каза й Фийни ухилен. — Сигурно само си чувала за нея.
— Напомня ми нещо. Това не беше ли една от онези групи, които предизвикаха брожения по време на конфликта с Китай?
— Да, и ако беше станало тяхното, конфликтът щеше да се разрасне. Едно неразбирателство за международното пространство можеше да има страшни последици. Но дипломатите успяха да избегнат войната. Няколко години по-късно групата се разформирова, макар да се носят слухове, че едно от крилата на „Сейфнет“ продължава да действа тайно.
— Чувала съм за него. И все още чувам. Мислиш, че Рокман може да има нещо общо с подобна отцепила се фанатична група?
Фийни поклати глава.
— Мисля само, че внимава какво прави. Силата си е сила, а Деблас я има в изобилие. Ако сенаторът успее да влезе в Белия дом, Рокман ще бъде неотлъчно до него.
— Моля те — Ив притисна с ръка стомаха си, — от теб получавам кошмари.
— Далеч се е прицелил, но има известна подкрепа за следващите избори — сви рамене Фийни.
— Така или иначе, Рокман си има алиби. Както и Деблас. Били са в Източен Вашингтон. — Тя седна. — Нещо друго?
— Чарлс Монро. Водил е интересен живот, но наяве няма нищо съмнително. Занимавам се с работните дневници на жертвата. Нали знаеш, човек трябва да е много предпазлив с тези файлове.
— Открий нещо, Фийни, и аз ще ти купя една каса от онова противно уиски, което толкова обичаш.
— Дадено! Все още работя по Рурк — добави той. — Той е от хората, които не проявяват небрежност. Всеки път, когато си помисля, че съм проникнал през някоя стена, пред мен се изправя друга. Каквито и данни да има за него, всичко добре се пази.
— Продължавай да отместваш стените. А аз ще копая под тях.
Когато Фийни си тръгна, Ив се премести на своя терминал. Не бе искала да проверява пред Мейвис, а в този случай предпочиташе да използва компютъра в офиса. Въпросът беше прост.
Ив въведе името и адреса на комплекса, в който се намираше апартамента й. Попита: Кой е собственикът?
И отговорът бе прост: Рурк.
Лицензът на Лола Стар беше само от три месеца. Тя бе подала молба на осемнайсетия си рожден ден — най-ранната възможна дата. Обичаше да повтаря пред приятелите си, че преди това е била аматьорка.
Същия ден напусна дома си в Толедо и си смени истинското име Алис Уилямс. И домът, и името й бяха омръзнали.
Имаше миловидно лице на фея. След много плач и молби родителите й се бяха съгласили да й платят за по-остра брадичка и чип нос — пластичната операция бе нейният подарък за шестнайсетия й рожден ден.