Не искаше. Искаше само един скапан сладкиш.
— Лейтенант — поправи го тя, надигна се и бръкна за картата си. Забеляза, че извършителят се бе укротил и че единият полицай бе проявил достатъчно разум да използва палката си и избие мераците му за съпротива.
— Имаме нужда от сейф и то бързо. — Ив видя, че двамата полицаи пребледняха, когато осъзнаха какво държи в ръката си тя. — Малката бомбичка всеки момент може да избухне. Трябва веднага да бъде обезвредена.
— Сър! — В миг първият полицай изхвръкна от магазина. През деветдесетте секунди, докато се върне с черната кутия, използвана за транспортиране и дезактивиране на експлозиви, никой не проговори.
Не смееха да си поемат дъх.
— Арестувайте го! — повтори Ив. Щом експлозивът се озова в контейнера, мускулите на стомаха й затрепериха. — Ще изпратя доклада си по мрежата. От сто двайсет и трети участък ли сте, момчета?
— Тъй вярно, лейтенант.
— Добре се справихте. — Тя се пресегна, пазейки наранената си ръка, и си избра един сладкиш „Галакси“. — Тръгвам си.
— Няма ли да платиш? — извика Франсоа след нея.
— Гледай си работата, Франк — отвърна му тя и излезе.
Инцидентът забави програмата й. Когато стигна къщата на Рурк, беше седем и десет. Беше използвала лекарствата от аптечката, за да облекчи болката в ръката и рамото си. Ако до няколко дена не се оправеше, знаеше, че ще трябва да се прегледа. А тя мразеше лекарите.
Спря колата, за да разгледа къщата на Рурк отвън. „Повече прилича на крепост“ — помисли си тя. Четирите етажа се извисяваха над заскрежените дървета на Сентръл парк. Ако очите не я лъжеха, това беше една от старите, строени от истински камък сгради на близо двеста години.
Имаше много прозорци, огрени от златисти светлини.
Зад портата с електронна охрана се виждаха изящно подрязани вечнозелени храсти и красиви дървета.
Много по-впечатляваща от великолепието на архитектурата и градинарското изкуство беше тишината. До слуха й не достигаха градските шумове.
Не се чуваше грохотът на трафика, нито врявата на пешеходците. Дори небето изглеждаше по-различно, отколкото в търговската част на града. А вместо фаровете на транспортните средства тук блещукаха само звездите.
„Хубав живот, ако можеш да си го позволиш“ — помисли си тя и отново запали колата си. Приближи към вратата, готова да се легитимира. Малкото червено око на скенера премигна, а после застана неподвижно и вратите безшумно се отвориха.
Значи той я беше въвел в програмата, размишляваше тя, но не можеше да реши дали това я радва или притеснява. Мина през портата нагоре по късата алея и остави колата си в началото на стълбището от гранит.
Отвори й един иконом. Всъщност тя никога не бе виждала иконом на живо, освен в старите видеофилми, но не остана разочарована. Имаше посребрени коси, проницателен поглед и носеше тъмен костюм със старомодна вратовръзка.
— Лейтенант Далас.
В гласът му се долавяше слаб акцент, който звучеше като смесица от английски и славянски.
— Имам среща с Рурк.
— Той ви очаква. — Икономът я въведе в широк коридор с много високи стени, който приличаше повече на вход на музей, отколкото на дом.
От тавана се спускаше стъклен полилей от стъкло във формата на звезда и осветяваше полирания дървен под, застлан с красив килим в червено, синьо и зелено. Централната колона на извиващото вляво стълбище беше във формата на грифон.
По стените имаше картини — като онези в Метрополитън. Френски импресионисти. Не можа обаче да си спомни от кой век бяха. Периодът на преоценка, който беше започнал в началото на двайсет и първия век, ги ценеше заради пасторалните сцени и великолепните приглушени цветове.
Не се виждаха нито холограми, нито живи скулптури. Единствено боя и платна.
— Може ли да взема палтото ви?
Тя се сепна и й се стори, че долови някакво самодоволно снизхождение в непроницаемите очи на иконома. Ив свали якето си и забеляза, че той го пое някак предпазливо между маникюрираните си пръсти.
По дяволите, нали беше изчистила кръвта по него!
— Оттук, лейтенант Далас. Бихте ли почакали в гостната? Рурк ще се забави, тъй като в момента е зает с един международен разговор.
— Разбира се.
И тук цареше музейна атмосфера. Гореше спокоен огън. Огън от истински цепеници в огнище от лапис и малахит. Две запалени лампи горяха като многоцветни скъпоценни камъни. Двете еднакви канапета имаха извити облегалки и изящна дамаска, която повтаряше тоновете на стаята в сапфиреносиньо. Мебелите, лъснати до блясък, бяха от дърво. Навсякъде из стаята бяха подредени различни произведения на изкуството — скулптури, купи, шлифовано стъкло.