Токчетата на ботушите й отекнаха по дървото, а после килимът приглуши стъпките й.
— Ще желаете ли нещо, докато чакате, лейтенант?
Едва сдържа смеха си, като видя, че икономът продължава да държи якето й между пръстите си с неприкрита погнуса.
— Разбира се. Какво ще ми предложите, господин…?
— Съмърсет, лейтенант. Просто Съмърсет. Сигурен съм, че можем да ви предложим всичко, което обичате.
— Тя много обича кафе — обади се Рурк от вратата, — но, струва ми се, че няма да откаже един „Монкарт“ 49-та.
Очите на Съмърсет отново светнаха. От ужас, помисли си Ив.
— Четирийсет и девета ли, господине?
— Точно така. Благодаря, Съмърсет.
— Да, господине. — Хванал якето с два пръста, той излезе с изправен гръб.
— Съжалявам, че те накарах да ме чакаш — започна Рурк, а очите му се присвиха и потъмняха.
— Няма за какво — отвърна Ив, докато той се приближаваше към нея. — Тъкмо… Ей!…
Тя се дръпна рязко, тъй като той хвана брадичката й и обърна лявата й буза към светлината.
— Лицето ти е насинено. — Каза го с хладен, почти леден глас. Огледа контузията с безизразен поглед.
Стомахът й се сви от допира на топлите му, силни пръсти.
— Схватка заради един сладкиш — каза тя и повдигна рамене.
Очите му срещнаха нейните и се задържаха само секунда в повече.
— Кой победи?
— Аз. Нищо не може да застане между мен и храната.
— Ще запомня това. — Той я пусна и пъхна ръката, с която я бе докоснал, в джоба си от страх да не я докосне отново. Тревожеше се, че изпитва силно желание да погали синината, която обезобразяваше бузата й. — Мисля, че менюто тази вечер ще ти хареса.
— Меню ли? Не съм дошла тук, за да ям, Рурк. Дойдох да разгледам колекцията ти.
— А защо не и двете? — Той се обърна, когато Съмърсет донесе поднос с неотворена бутилка вино и две кристални чаши.
— Четирийсет и девета, господине.
— Благодаря. Аз ще налея. — Докато сипваше, той каза на Ив: — Помислих, че виното от тази превъзходна реколта ще ти подхожда. Липсата на изтънченост — обърна се и й предложи една чаша, — се компенсира от чувственост. — Чукна чашата си в нейната и кристалът звънна. Докато тя отпиваше, той внимателно я наблюдаваше.
Господи, какво лице, помисли си Рурк. Нежните извивки и тази изразителност, борбата на чувства и сдържаност. Точно сега, когато усети вкуса на виното, се мъчеше да изглежда едновременно изненадана и доволна. Той очакваше с нетърпение мига, в който щеше да одобри избора му.
— Харесва ли ти? — запита Рурк.
— Добро е. — Все едно че отпиваше божествен нектар.
— Радвам се. „Монкарт“ беше първата ми авантюра във винопроизводството. Искаш ли да седнем и да се порадваме на огъня?
Изкушаваше се. Вече почти се виждаше седнала там, с крака, протегнати към благоуханната топлина, да отпива от виното, а светлината на скъпоценни камъни да танцува наоколо.
— Това не е приятелско гостуване, Рурк. Това е разследване за убийство.
— Тогава можеш да проведеш разследването, докато вечеряме. — Той хвана ръката й, а когато тя настръхна, той повдигна вежди. — Струва ми се, че жена, която се е била за един сладкиш, ще оцени положително петсантиметрово, добре изпечено филе.
— Пържола ли? — Още малко и щяха да й потекат лигите. — Истинска пържола от крава, така ли?
Устните му се извиха в усмивка.
— Току-що докарана от Монтана. Пържолата, не кравата. — Когато тя продължи да се колебае, той наклони глава. — Хайде, лейтенант, малко червено месо едва ли ще попречи на забележителните ти следователски способности.
— Тези дни един се опита да ме подкупи — измърмори, тя, мислейки за Чарлс Монро и черната му копринена роба.
— С какво?
— С нещо не толкова интересно, колкото една пържола. — Тя го изгледа продължително и спокойно. — Ако уликите са срещу теб, Рурк, ще те погубя.
— Не съм си и помислил нещо друго. А сега, да похапнем.
Въведе я в трапезарията. Отново кристал и полирано дърво, отново игриви пламъци, този път сред мрамор с розови жилки. Жена в черен костюм им сервира предястие от скариди със сметанов сос. Внесоха виното и напълниха чашите им догоре.
На Ив, която рядко се замисляше за това как изглежда, й се прииска да си бе облякла за случая нещо по-подходящо от джинсите и пуловера.
— И така, как успя да забогатееш? — запита го тя.
— По различни начини — Доставяше му удоволствие да я наблюдава как се храни. Имаше някакво отдаване в това.
— Кажи един от тях.
— Силно желание — каза той и остави думите да трептят във въздуха между тях.
— Не е достатъчно — тя отново посегна към виното си и срещна погледа му. — Повечето хора искат да бъдат богати.