— Защо не го прие?
— Вече обясних. Мога да доразвия отговора си и да добавя, че в леглото предпочитам различен тип партньорка и освен това повече ми харесва инициативата да идва от мен.
Имаше и още нещо, но той предпочете да го премълчи.
— Искаш ли още една пържола, лейтенант?
Тя погледна в чинията си и видя, че бе изяла всичко.
— Не, благодаря.
— Десерт?
Никак не й се искаше да отказва, но се чувстваше преяла.
— Не, искам да погледна колекцията ти.
— Тогава ще отложим кафето и десерта за по-късно. — Той стана и й подаде ръка.
Ив обаче се намръщи и се отдръпна от масата. Рурк се засмя, посочи към вратата и я поведе отново към антрето, нагоре по извитите стълби.
— За сам човек къщата е много голяма.
— Така ли мислиш? Аз съм по-склонен да смятам, че твоят апартамент е малък за сама жена. — Тя замръзна на място от изненада, ала той се усмихна. — Ив, сигурно знаеш, че сградата е моя собственост. Не вярвам да не си проверила след онзи подарък.
— Тогава изпрати човек да провери водопроводната инсталация — каза тя. — От душа ми тече топла вода само по десет минути.
— Вземам си бележка. Продължаваме нагоре.
— Как така нямаш асансьор? — подхвърли тя и се заизкачва нагоре.
— Имам. Това, че аз предпочитам стълбите, не означава, че персоналът трябва да се мъчи.
— Персонал ли? — продължи тя. — Още не съм видяла нито един робот.
— Имам няколко. Но предпочитам хората пред машините. Оттук.
Постави длан пред малък скенер и въведе някакъв код, след което отвори двойна врата. Щом прекрачиха, сензорът включи светлините. Онова, което се разкри пред нея, надминаваше очакванията й.
Истински музей на оръжията: пистолети, ножове, саби, арбалети. Имаше рицарски брони от Средновековието до бронирани полицейски жилетки — последен модел. Хромирани, стоманени и обсипани със скъпоценни камъни дръжки проблясваха зад стъклото, а отраженията им играеха върху стените.
Ако останалата част от къщата й приличаше на един различен, може би по-цивилизован свят от онова, с което бе свикнала, това тук създаваше точно противоположното впечатление. Тържество на насилието.
— Защо? — беше всичко, което успя да каже.
— Интересува ме какво са използвали човешките същества през вековете, за да се самоунищожават. — Той мина от другата страна и докосна някаква висяща на верига топка със зловещо щръкнали шипове. — Рицарите, далеч преди Артур, са носели тези неща в турнири и битки. Хиляда години… — Той натисна няколко бутона върху една витрина и извади лъскаво оръжие с големината на човешка длан — предпочитаното оръжие на уличните банди от двайсет и първи век по време на Градския бунт. — Ето и нещо не чак толкова тежко, но не по-малко смъртоносно. Движение напред без напредък.
Той върна оръжието на място, затвори и включи електронната охрана на шкафа.
— Но ти се интересуваш също така от нещо по-ново от първото и по-старо от второто. „Смит енд Уесън“, 38-и калибър, модел десет.
„Ужасяваща стая — помисли си Ив. — Ужасяваща, но и криеща очарование.“ Тя се взря в Рурк, осъзнавайки, че елегантното насилие му подхожда.
— Вероятно са ти били потребни години, за да събереш всичко това.
— Петнайсет — каза той, прекоси незастлания под и се приближи до друга част от колекцията. — Скоро ще станат шестнайсет. С първия си пистолет се сдобих, когато бях на деветнайсет години — от мъжа, който се целеше с него в главата ми.
Той се намръщи. Нямаше намерение да й казва това.
— Май не е уцелил — подхвърли Ив и отиде при него.
— Спрях го с ритник в чатала. Това беше полуавтоматичен деветнайсетмилиметров пистолет „Барета“, изнесен контрабандно от Германия. Мъжът имаше намерение да го използва, за да ме освободи от товара, който му доставях, и да ми спести таксата за превоз. Накрая аз се сдобих с таксата, товара и „Барета“-та. И така от недооценяване на ситуацията се роди „Рурк индъстрийс“, от който се интересуваш — добави той, докато витринката на стената се отваряше. — Предполагам, че ще искаш да провериш дали е бил използван наскоро, за отпечатъци и т.н.
Тя кимна бавно, а умът й работеше трескаво. Само четирима души знаеха, че оръжието, с което е било извършено убийството, е оставено на местопрестъплението. Тя самата, Фийни, командирът и убиецът. Рурк или беше невинен, или много, много хитър.
А може би и двете едновременно.
— Оценявам желанието да помогнеш. — Тя извади плик за доказателства от преметнатата си през рамо чанта и протегна ръка към оръжието, подобно на онова, което вече бе притежание на полицията. Беше й потребен само миг, за да разбере, че това не беше оръжието, което Рурк бе посочил.