— Това, от което имаш нужда, е да поспиш, дете.
— Нека той да поспи — промърмори Ив. — Нека това копеле да спи. — Вдъхвайки си кураж, тя се обърна към видеотелефона. Беше време да се свърже с родителите на жертвата.
Когато Ив влезе в бляскавото фоайе на офиса на Рурк в центъра на града, тя не беше лягала повече от трийсет и два часа. Премина през изпитанието да съобщи на двама потресени и разплакани родители, че единствената им дъщеря е мъртва, а после остана с поглед, вперен в монитора, докато данните заплуваха пред очите й.
Разпитът на хазяина на Лола, макар и по-различен, също я постави на изпитание. След като човекът се бе съвзел, цели трийсет минути не спря да се оплаква от лошата слава, която случката ще му създадели как търсенето ще спадне.
„Това е то човешкото съчувствие — бе си помислила Ив.“
„Рурк индъстрийс“, Ню Йорк, до голяма степен отговори на очакванията й. Лъскавата, блестяща, великолепна сграда се издигаше на сто и петдесет етажа в небето на Манхатън. Едно абаносово копие, лъскаво като влажен камък и опасано от транспортните тръби и ярките като диамант небесни пътища.
На ъгъла липсваха уличните грилове, отбеляза тя. Липсваха амбулантните търговци с техните прегрели от работа джобни персонални компютри. В тази отсечка на Пето авеню търговията извън магазините беше ограничена. Зонирането правеше нещата по-спокойни и по-малко опасни.
Главното фоайе заемаше площта на цяла пресечка — три луксозни ресторанта, скъп бутик, множество специализирани магазини и един малък салон, в който прожектираха филми за изкуството.
Белите, метър на метър плочи по пода блестяха със сребристи отражения. Асансьорите от прозрачно стъкло се движеха неспирно нагоре-надолу, транспортните ленти отвеждаха в различни посоки, докато безстрастни гласове упътваха посетителите към интересуващите ги места или, ако ставаше въпрос за работа, към офиса, който им бе необходим.
За хората, дошли да позяпат, центърът предлагаше повече от десетина маршрута.
Ив се отправи към един монитор и там учтиво й предложиха помощ.
— Рурк — каза тя, ядосана, че името му го нямаше в главния указател.
— Съжалявам. — Гласът на компютъра беше с изключително превзет тон, който трябваше да успокоява, но вместо това подразни и без това опънатите нерви на Ив. — Нямам достъп до подобна информация.
— Рурк! — повтори Ив и задържа значката си така, че компютърът да я сканира. Изчака нетърпеливо, докато компютърът тихо бръмчеше — без съмнение проверяваше личния й номер и изпращаше съобщение до търсената личност.
— Моля, лейтенант Далас, отидете до източното крило. Там ще ви посрещнат.
— Добре.
Ив тръгна по коридора и мина край мраморна ваза, в която бяха засадени снежнобели цветя.
— Лейтенант! — Една жена в червен костюм и бяла като цветята коса й се усмихна сдържано. — Елате с мен, моля.
Жената пъхна тънка електронна карта в прореза и прилепи длан към черно стъкло за проверка на отпечатъка. Стената се плъзна и пред очите им се откри един частен асансьор.
Ив пристъпи вътре с нея и никак не са изненада, когато се отправиха към последния етаж.
Ив беше убедена, че Рурк не би се задоволил с друго освен с върха.
Докато се изкачваха нагоре, придружителката й мълчеше и излъчваше дискретен чувствен аромат, който подхождаше на скъпите й обувки и спретнатата, пригладена прическа. Ив се възхищаваше тайно на жените, които се поддържаха и създаваха впечатление, че го постигат с лекота.
Изправена пред такова спокойно великолепие, тя смутено придърпа износеното си яке и се зачуди дали не беше време да отдели малко пари за фризьор, вместо да се подстригва сама.
Преди да успее да вземе решение по тези земни проблеми на суетата, вратите се отвориха шумно и пред нея се откри застлано с бял килим фоайе с размерите на бална зала. В очите се набиваше изобилието от зеленина — само естествени растения: фикус, палма, нещо, което приличаше на разцъфнал по никое време кучешки дрян. От ваза с карамфили във всички нюанси от розовото до пурпурното се носеше тръпчив аромат.
Градината ограждаше удобна чакалня с канапета, полирани дървени маси, лампи от чист месинг, чиито лампиони сякаш бяха обсипани със скъпоценни камъни.
Сред всичко това бе разположена централа, оборудвана изключително добре с монитори и клавиатури, различни устройства и видеотелефони, досущ като самолетна кабина. Операторите бяха двама мъже и една жена, които работеха с безкрайно изящество и вещина на движенията.